Александра Маринина - Чужда маска

В шест без пет Наталия Досюкова отново стоеше пред административната сграда на затворническата колония, където съпругът й излежаваше присъда за предумишлено убийство. След железните пръсти на Джералд цялото тяло я болеше и й се струваше като една огромна синина. Бяха се любили в неговата хотелска стая, без да губят време за думи и обещания. Разполагаха с около два часа и прекараха тези часове в страстно мълчание, нарушавано само от тежко дишане и редки стонове. В четири и половина Наталия се бе измъкнала от леглото, бе прибягала за няколко минути до банята, а след това се бе облякла и се бе втурнала към гарата. Джералд не й бе задавал никакви въпроси защо и къде трябва да пътува с електричката, но когато Наталия, вече прекрачваше прага на стаята му, бе й казал:

„Ако до тръгването на твоя влак до Москва ти остане свободно време, знаеш къде да ме намериш. Ще се радвам да те видя пак.“

Тя само бе кимнала с глава, убедена дълбоко в себе си, че вечерта непременно ще дотича при него, когато се завърне от селището със странното название „Киркомбинат“. Наричайки себе си похотлива кучка, бе пътувала с електричката, правейки си сметка кога ще свърши тричасовото й свиждане с Женя, а на перона се бе спряла пред разписанието, за да види кога има влак за града след двадесет и два часа…

Най-сетне я заведоха в тясна, сякаш препълнена със сълзите и мъките на хиляди очи и на хиляди майки и съпруги, стая за свиждане. Наталия със замряло сърце започна да се вслушва в стъпките зад вратата, очаквайки да види вместо своя мъж съсипан от болести старец с почернели от скорбут зъби. За да успокои треперещите си ръце, започна да вади от сака хранителните продукти и старателно да ги подрежда на масата, а топлите дрехи сложи на стола Най-сетне вратата се отвори.

Това бе той, все същият Евгений Досюков. За миг на Наталия й се стори, че участва в някакъв нелеп спектакъл, където според изискванията на ролята Женя е трябвало да си обръсне главата, да нахлузи черна роба и черна ватенка. Но всичко това — само докато трае спектакълът, а после той ще го свали, ще облече скъпия си костюм, купен от престижен магазин, и ще я заведе на вечеря в някой ресторант.

Женя, както и преди, бе изправил гордо глава, както и преди, я гледаше ласкаво и насмешливо, очите му, както и преди, бяха светли и ясни, а зъбите му — бели и равни. Единственото нещо, което го отличаваше от предишния Женя, беше гладът и зверският апетит. Нито веднъж за четирите години съвместен живот Наталия не го бе виждала така стръвно да поглъща храната.

Тя търпеливо го изчака да се засити.

— Как си, скъпи? — запита го. — Тук много ли ти е зле?

— Че на кого може да му е хубаво тук? Разбира се, че ми е зле. Но аз нямам намерение да чакам осем години, докато правосъдието се намъдрува. Ще се боря за своята свобода и ще докажа невинността си. Много разчитам на твоята помощ. Пари, слава Богу, имаме, така че наемай най-добрите адвокати. Нека да пишат жалби, нека вдигат накрак журналистите, нека се обръщат към Комисията за правата на човека. Не желая да лежа тук за престъпление, което не съм извършвал.

По лицето й пробяга сянка и това не остана незабелязано за Евгений.

— Ти какво, не ми ли вярваш? Мислиш, че аз съм убил Борис? Е, кажи си го, кажи ми, че ме смяташ за убиец, и аз ще престана да ти досаждам с молбите си. Все някак ще се оправя.

В тази секунда той толкова приличаше на предишния Женя — рязък, твърд, преуспяващ, безжалостен — че на Наталия започна да й се струва, че се побърква. Може би не се бе случило нищо? Може би всичко това й се бе присънило — и арестът, и следствието, и съдът, и дори днешният ден?

— Не говори така, Женечка, аз ти вярвам. Ако те смятах за убиец, не бих се омъжила за теб, когато беше подследствен. Направих го, защото вярвах в твоята невинност. И исках всички да разберат, че не те смятам за престъпник. Ще сторя всичко необходимо, за да бъдеш оправдан и реабилитиран.

Трите часа се точеха непоносимо тягостно, непрекъснато й се налагаше да търси теми за разговор и кой знае защо, тези теми прекалено бързо се изчерпваха.

— Как си със здравето? — питаше го загрижено.

— Добре съм, правя упражнения, поддържам формата си. Не се безпокой, с глупости не се занимавам.

— Не се ли друсаш?

— Да не съм луд — усмихваше се той. — Още не ми е изпила кукувица ума.

— Не те ли тормозят тук? Знаеш ли, казвали са ми, че в колониите имало едни такива мъже, тартори, които тероризирали другите, било нещо като йерархия. И, да не дава Господ, да изпаднеш в немилост пред тартора, че то можело и да те убие. Това вярно ли е, Женя? Толкова се страхувам за теб!