Александра Маринина - Чужда маска

— Такаа ли? — замислено проточи Настя. — Това е любопитно. Ще се опитам да се заема някак с него.

Галина Ивановна Параскевич се яви при следователя с десетминутно закъснение. Когато часовникът показваше десет и тридесет и четири, Олшански се надигна от стола си и се отправи към вратата.

— Край, Галина Ивановна — злорадо рече той, — като не искате да идвате навреме, ще ме чакате, докато се върна. Започвай, Настя, предай й, че съм възложил на теб да я разпиташ. И я посплаши, кажи й, че Константин Михайлович се е ядосал.

Галина Ивановна Параскевич видимо се зарадва, заварвайки в кабинета на Олшански Настя.

— Анастасия Павловна, колко е хубаво, че сте тук! — възкликна тя, окачвайки свойски кожуха си на закачалката и сядайки на стола, без да дочака покана. — Толкова ми е лесно да разговарям с вас, за разлика от Константин Михайлович. Знаете ли, понякога ми се струва, че той не ме обича много.

„А за мен не ти ли се струва нещо? — с насмешка си помисли Настя. — Че аз те мразя повече и от Костя.“

— Какво говорите, Галина Ивановна — вежливо произнесе на глас, — защо да не ви обича Константин Михайлович? Той просто има сложна и напрегната работа и е напълно естествено да не се намира непрекъснато във великолепно разположение на духа. Бъдете по-снизходителна към него.

— Трябва да ви кажа, Анастасия Павловна, че не ме убедихте. Досещам се, че вашата работа не е по-малко сложна и напрегната, отколкото на Константин Михайлович, но вие правите далеч по-добро впечатление. Просто несравнимо по-приятно. Човек, който по силата на своите служебни задължения е принуден постоянно да влиза в контакт с непознати хора, да общува с тях, трябва, не, просто е длъжен да бъде мил, да умее да изслушва събеседника си, да желае да го разбере…

Галина Ивановна се бе впуснала в поредната си тирада. Настя я слушаше с половин ухо, правейки вежлива физиономия, и търпеливо дочакваше момента, когато тази жена щеше да се увлече дотолкова, че един неочакван въпрос „не по темата“ ще я завари неподготвена и ще я принуди да даде неподготвен и необмислен отговор.

Най-сетне й се стори, че този момент вече е настъпил.

— Галина Ивановна, а как смятате, не би ли могло убийството на вашия син да бъде от ревност?

Параскевич се вцепени от неочакваната смяна на темата, още повече че Настя доста нетактично я бе прекъснала по средата на фразата.

— От ревност ли? — повтори тя. — Че какво, от тази… искам да кажа, от Света може да се очаква всичко. Винаги ми се е струвало, че тя не обича истински Льонечка, а просто си играе с него. Приискало й се е да си поиграе на омъжена жена, на семеен живот и си е избрала Льоня за тази игра. Но на нея също така би могло да й хрумне да си поиграе на разпътна и фатална жена. Аз въобще не изключвам възможността Светлана да си е имала любовници.

„Добре — помисли си Настя, — разговорът тръгна по правата схема. Че какво, нека да очерня Светлана и наивно да си мисли, че за Леонид въобще няма да стане дума. Удивително самомнение има тази жена. Тя е напълно сигурна, че владее положението и сама насочва разговора в нужната посока. Даже през ума не й минава, че нещата могат да се променят.“

Ако се вярваше на свекърва й, Светлана Параскевич беше глупава и бездарна журналистка, следвала в един и същи курс с Льонечка и след като той написал първата си книга, решила да го оплете в паяжината си. Льоня бил толкова чисто и доверчиво момче, никога не бил имал романтични връзки, нямал дори повърхностни увлечения и, разбира се, Светлана го спечелила без бой. Той бил вече на двадесет и две години и това я улеснило още повече.

След женитбата им младите започнали да живеят отделно. Светлана имала двустайна комунална квартира в центъра на Москва и когато съседът й алкохолик починал, тя спечелила по съдебен ред още една стая. Семейство Параскевич искало да помогне на сина си, поканили ги да се преместят в техния апартамент. По това време той вече бил известен писател и му било необходимо място, за да работи на спокойствие. Разбира се, влиянието на майката с нищо не може да се замени, гордо разказваше Галина Ивановна, и през първите години от женитбата си той напълно й принадлежал, бил добър син, послушен, любящ. Но снахата се намесила, сякаш й било трън в очите, че Льонечка слушал повече майка си, отколкото жена си, и постепенно започнала да го придърпва към себе си. Той започнал да се облича по друг начин, променил прическата си, подстригал се така, както й харесва на нея, пуснал си и мустаци, макар че преди винаги ходел гладко избръснат. За всичко това Светлана се аргументирала, че известният писател трябва да си създаде свой образ, свой имидж, та нали неговите снимки се печатали върху обложките на всичките му книги, канели го в телевизията и той не можел да си позволи да изглежда как да е. Но Галина Ивановна беше уверена, че разговорите за имиджа били само прах в очите. В действителност за Светлана било важно да накара Льонечка да постъпва така, както на нея й харесва, а не както го е учила и възпитавала майка му. Тя правела всичко напук на свекърва си, абсолютно всичко! А когато Галина Ивановна я видяла в колата с някакъв мъж, доброто й отношение към снаха й веднага се изпарило.