Карин Фосум - Индийската съпруга

— Не зная.

— А когато пак се качваш в колата и потегляш към дома си, за какво си мислиш?

— Труден въпрос. Нали ходих при Лилиан.

— Пак смесваш истина и лъжа.

— Не, сигурен съм, виждам я през огледалото за обратно виждане как ми маха, скрита зад завесата.

— Защо се връщаш на местопрестъплението?

— Връщам ли се?

— Какво ценно си изгубил там, та се налага да го намериш?

Йоран поклати глава.

— Паникьосвам се. Ами ако е още жива и ме издаде? Ставам и се качвам в колата. Връщам се във Витемуен. Намирам я. Пълзи по поляната като мъртвопияна бабичка. Кошмар. Не разбирам как е оцеляла.

— После?

— Вика за помощ, но съвсем слабо. Гласът ѝ се губи. Вижда ме. Вдига ръка и моли да ѝ помогна. Не ме разпознава.

— Защото си се преоблякъл.

— Да. Разбира се — Йоран се отнесе за миг. — Тя се свлича в тревата. Намира се на място, съвсем различно от мястото, където я оставих. Вземам гирата и се връщам при нея. Тя ме познава. Изразът в очите ѝ е неописуем. Извиква нещо на чужд език. Вероятно се моли. Нанасям ѝ множество удари. Мисля си: как е възможно да има толкова живот в една жена. Най-сетне тя престава да мърда.

— А гирите?

— Не помня. Сигурно съм ги изхвърлил в езерото.

— Значи си се върнал на езерото още веднъж?

— Не. Да. Не съм сигурен.

— А после?

— Карам без цел и посока.

— И се прибираш. Продължавай.

— Разменям няколко думи с майка ми и влизам под душа.

— А дрехите ти? Спортният екип?

— Пускам ги в пералнята. После все пак ги изхвърлям. Не могат да се изчистят.

— Мисли за жената. С какво е облечена?

— С нещо тъмно.

— Помниш ли косата ѝ?

— Индийка е. Сигурно има черна коса.

— А обици?

— Не си спомням.

— С ръцете, с които те удря?

— Кафяви.

— С пръстени?

— Не зная. Не си спомням — промърмори Йоран и се отпусна върху масата.

— Признаваш ли, че на двайсети август в девет часа вечерта си убил Пуна Бай?

— Да признавам? — ужаси се Йоран, сякаш внезапно се събуди от унеса си. — Не зная. Накара ме да си представя какво се е случило и аз ти описах какво си представям.

Сайер го погледна спокойно.

— И какво да напиша в доклада, Йоран? Че така си представяш убийството на Пуна Бай ли?

— Нещо такова. Ако е възможно.

— Малко неточна формулировка — обясни търпеливо Сайер. — Ти гледаш ли на казаното като на признание?

— Признание?

В очите на Йоран отново се появи ужас.

— А на какво ти прилича? — попита Сайер.

— Не зная — изплашено отвърна Йоран.

— Описа ми няколко картини. Да ги наречем ли спомени?

— Може.

— Твоите спомени от двайсети август. Опит да направиш възстановка на случилото се между теб и Пуна?

— Вероятно да.

— И какво в крайна сметка направи, Йоран?

Младежът отново се отпусна върху масата и отчаяно захапа ръкава на ризата си.

— Самопризнание — отрони той. — Направих самопризнание.

Фрис се помъчи да се овладее.

— Осъзнаваш ли какво си направил? — дрезгаво попита той. — Разбираш ли колко сериозно е положението?

— Да — кимна Йоран.

Дремеше върху нара. Невъзмутимо спокойствие изпълваше цялото му тяло.

— Признал си се виновен за извършването на възможно най-тежкото престъпление, за което законът предвижда най-строгото наказание. Въпреки че полицаите не разполагат с нито едно категорично доказателство срещу теб. Под въпрос е дали изобщо биха могли да повдигнат обвинение с толкова оскъдни улики. Освен това трябва да попаднат на съдебни заседатели, склонни да те осъдят единствено въз основа на предположения и слухове.

Фрис направи няколко неспокойни крачки из килията.

— Осъзнаваш ли какво си направил? — повтори той.

— Е, и какво от това? — недоумяваше Йоран.

— Какво от това ли?! Каза ми, че си невинен. Защо не намери сили да отстояваш твърдението си?

— Вече не ми пука. Възможно е и да съм го извършил. Прекарах в онази стая толкова много часове, през ума ми минаха безброй мисли. Вече не зная кое е вярно и кое — не. Всичко е истина, нищо не е истина. Не ми позволяват да тренирам. Все едно са ме натъпкали с дрога — оплака се той.

— Изтръгнали са самопризнанието ти насила — обясни Фрис. — Настоявам да го оттеглиш.

— Защо не се съгласи да присъстваш на разпита! Нали те помолих! Имам право да те повикам в стаята!

— Не е печеливш ход от тактическа гледна точка. За двама ни е по-добре да не зная какво се е случило помежду ви. Така ще ми бъде по-лесно да дискредитирам методите на Сайер. Разбираш ли? Задължително ще оттеглиш самопризнанието си!