Карин Фосум - Индийската съпруга

— Нова ли е? Откъде намери пари?

— Купих я от „Фретекс“. Струва четирийсет и пет крони.

— Ти не носиш бели блузи.

— Тази е за специален случай — поклати глава Линда. Майка ѝ остана доволна от отговора. Помисли си, че дъщеря ѝ оправя ризата за някое момче, а това впрочем се доближаваше до истината.

— Защо сменяш копчетата?

— Златните са много фрапиращи. Кафявите ми харесват повече.

— Слуша ли новините? — попита майка ѝ.

— Не.

— Ще повдигнат обвинение срещу Йоран. Независимо че е оттеглил самопризнанието си.

— Аха.

— Ще го изправят пред съда след три месеца. Направо не мога да повярвам, че го е извършил.

— Аз пък мога. Първо се колебаех, но сега съм сигурна. Линда продължаваше да шие. Майка ѝ забеляза колко красива е дъщеря ѝ. По-възрастна. По-мълчалива. И все пак се тревожеше на какво се дължи тази промяна.

— С Карен вече не се ли събирате?

— Не.

— Жалко, тя е добро момиче.

— Добро и ужасно невежо.

— В какъв смисъл? — стъписа се майка ѝ.

— Карен е още дете — Линда най-сетне вдигна поглед от ръкоделието си.

После нави конеца около зашитото копче и забоде иглата.

— Какво ли ще стане с Йоран? — питаше се майка ѝ. — Дали е възможно да го осъдят само въз основа на косвени улики? Според адвоката му полицията не разполага нито с едно категорично доказателство — цитира вестника тя.

— Уликите не са достатъчни — съгласи се Линда. — Обаче когато станат много и сочат срещу един извършител, нещата се променят и уликите стават сериозно основание за нещо друго.

— За какво?

— За преценка на вероятностите.

— Откъде знаеш такива думи? — слиса се майката.

— От вестниците — обясни Линда. — Йоран кара кола, каквато видях край Витемуен. Бил е облечен като мъжа, когото видях там. Не може да намери нито дрехите си от онази вечер, нито обувките. Не може да обясни къде е бил. Поднесъл е на разследващите няколко лъжи, за да си осигури алиби, но всичките му версии са оборени. В деня след убийството лицето му беше изподраскано. В колата му е имало тежести — вероятното оръжие на престъплението. Върху жертвата са намерили следи от магнезий на прах, най-вероятно полепнал по косата на Йоран, докато е тренирал в „Адонис“. Йоран е излязъл от фитнес залата, приятелката му го е зарязала и е минал с колата покрай Витемуен. И накрая, но не на последно място: признал е, че той е убил индийката. Какво повече ти е нужно?

Майка ѝ поклати объркано глава.

— Не, бога ми. Направо не зная.

Тя отново погледна бялата блуза.

— Кога ще я обличаш?

— Трябва ми за среща.

— Тази вечер ли?

— Рано или късно.

— Що за странен отговор? — майка ѝ отново се разтревожи. — Напоследък си се променила. Извинявай, но не разбирам какво става с теб. Всичко наред ли е?

— Да, чувствам се удовлетворена — отвърна Линда с глас на дете, което се преструва на възрастен.

— А какво ще стане с училището?

— Имам нужда от кратка почивка.

Със замечтана физиономия Линда вдигна белия плат срещу светлината. Представи си ясно как блузата се обагря в алената лепкава кръв на Якоб. После ще я скъта някъде като любовна ценност. Изведнъж я досмеша и тя поклати разнежено глава. Осъзнаваше, че между мисълта и действието има много голямо разстояние, не беше чак толкова заблудена. Обаче играта ѝ доставяше удоволствие. Караше я да се чувства жива. Даваше ѝ сили да се качва на автобуса, да се спотайва с нож зад гърба в двора на жилищната кооперация, където живее Якоб. Да гледа как любимият ѝ се задава по улицата; как къдриците му лъщят като злато под уличните фенери. Представяше си как изскача от мрака и с един скок се озовава при него. Гласът му е пълен с учудване, когато тя чува последните му думи: Линда, ти ли си?

Сайер влезе в коридора и се ослуша. Кучето се домъкна лениво.

— Как върви, момче?

Сайер приклекна и почеса Колберг зад ухото. Кучето се бе поналяло, а козината му си възвърна предишния блясък.

— Ела — подкани го стопанинът, — купил съм кюфтета. Първо обаче трябва да ги изпържим.

Колберг седна до печката, докато Сайер вадеше тигана и маслото.

— Подправки? — услужливо попита той. — Сол? Чер пипер?

— Бау — излая кучето.

— Днес ти се полага една безалкохолна бира. Бирата е хранителна. Но само една!

Колберг даваше знак, че го чува, като вдигаше клепналите си уши. В кухнята замириса на месо и кучето започна да точи лиги.

— Странно — погледна го Сайер. — Допреди няколко седмици щеше да скачаш, да танцуваш, да лаеш и изобщо да вдигнеш страшна олелия заради кюфтетата. А сега си седиш кротко. Дали някога пак ще станеш същият Колберг, когото познавам? — попита той и обърна кюфтетата. — Не се притеснявай. Ще те приема какъвто си сега.