Карин Фосум - Индийската съпруга

— Избягал е при сестра си, защото се е паникьосал. Не защото е убиец. Искал е да се освободи от пищящото бебе и от оковите на брак, за който вероятно не е бил готов.

— Турил твърди, че е поел наляво.

— Всички грешим.

— А куфарът на Пуна е бил при Айнар.

— Сюнде е просто един страхливец.

— Освен това се съмнявам в показанията на Лилиан Сюнде. — Якоб погледна Сайер право в очите. — Според мен лъже.

— Безспорно. Обаче не и за въпросната вечер.

Скаре наведе глава и заби поглед в коленете си. Събра целия кураж, на който бе способен.

— Ще говоря съвсем директно. Разколебан съм. Вероятно Йоран е невинен. Чу ли какво писмо получил Холтеман?

— Да, да. Анонимно, с букви, изрязани от вестникарска статия. „Заловили сте не когото трябва.“ Чух и за жената, която се обадила и претендирала, че има ясновидски способности.

— Тя потвърдила същото.

— Да. Ако дежурният на линията беше с всичкия си, щеше да запише името и номера ѝ.

— Ти нямаше да се съгласиш да работиш съвместно с пророчица, нали?

— Не и ако тя поставя условията. Вероятно не е ясновидка, а знае нещо важно за убийството. Сут решил, че показанията ѝ нямат стойност. Четох му стабилно конско.

— Така беше — усмихна се Скаре. — Чуха те чак в столовата.

— Старата ми майка се появи пред очите ми, размахвайки заканително пръст — усмихна се меланхолично Сайер.

— Тя нали почина?

— Да. Това показва колко силно съм викал. Помолих Сут за извинение.

— А Елисе? — полюбопитства Скаре. — Тя даде ли ти някакъв знак?

Настъпи кратко мълчание.

— Елисе никога не повишаваше глас — отрони той.

Вечерта напредна и Скаре се приготви да си тръгва.

Стана да си вземе якето. Кучето тръгна тромаво след него, за да го изпрати. Олюляваше се на немощните си крака, които обаче заякваха все повече. Докато двамата мъже разговаряха до вратата, ги стресна звънецът. Сайер погледна учудено часовника: почти полунощ. Навън стоеше жена. Трябваше му известно време, докато я познае.

— Извинете за късния час — подхвана сериозно тя. — Искам само да ви кажа нещо важно и веднага си тръгвам.

Сайер стисна дръжката на вратата и се втренчи в майката на Йоран.

— Имате ли деца? — попита тя, приковала поглед в него.

Гласът ѝ трепереше, а гърдите ѝ се повдигаха бурно под палтото. Беше бледа като платно.

— Да — кимна Сайер.

— Не зная доколко ги познавате, но аз познавам добре сина си. Като собственото си тяло. Той не е способен на подобно нещо.

Сайер заби поглед в краката ѝ, обути в кафяви ботуши.

— Ако беше виновен, щях да разбера — прошепна тя. — Кучето го изподраска. Никой не иска да му повярва. Но аз съм свидетел. На двайсети август миех съдове до прозореца и видях как Йоран се прибира. Носеше спортния си сак. Кучето се втурна към него, той пусна сака и двамата започнаха да си играят. Йоран обожава кучето. Боричкаха се като луди, търкаляха се по земята като невръстни хлапета. Когато влезе вкъщи, лицето му беше цялото в кръв от ноктите на кучето. После Йоран се пъхна под душа. Чувах го как пее.

Настъпи мълчание. Сайер слушаше внимателно.

— Кълна се, това е самата истина. Само това исках да ви кажа.

Жената се обърна и заслиза по стълбите. Сайер имаше нужда от няколко минути, за да се окопити. После затвори вратата.

— Пял е под душа? — удиви се Скаре.

Думите му увиснаха в преддверието. Сайер се върна в хола и погледна през прозореца. Видя как Хелга Сетер пресече паркинга пред жилищните сгради.

— Нима е възможно човек да пее, след като е извършил убийство? — повтори Скаре.

— Възможно е, разбира се. Но не от радост.

Двамата запазиха продължително мълчание. Скаре си блъскаше главата над някаква загадка.

— За какво мислиш? — попита Сайер.

— За какво ли не. За Линда Карлинг. Що за птица е? Какво е видяла в действителност? За Йоран Сетер, чиято съдба зависи от хора, на които не може да се вярва.

— Така ми се иска всичко да си дойде на мястото и картината да стане пълна. Просто ние, хората, сме устроени по този начин. Ала реалността е различна. Да, някои подробности не съвпадат, но това не означава, че Йоран е невинен.

Обърна се с гръб към Скаре.

— И все пак възникват неприятни въпроси, нали? — не се предаваше Скаре.

— Да — призна Сайер. — Много неприятни.

— Едно нещо ще ти кажа. Ако аз участвам в съдебното жури по време на процеса срещу Йоран, не бих се осмелил да го осъдя.

— Няма да участваш в журито. — Сайер дъхна върху прозореца. — Майката на Йоран смята сина си за безгрешен, то се знае. Нали е единствено дете.