Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— За колко време ви изпратиха?

— За една седмица като начало — отвърна Робин, която никога досега не бе посрещана с такова отсъствие на ентусиазъм.

Страйк направи бързо пресмятане наум. Една седмица при космическите цени на агенцията щеше да отведе вече превишения му кредит в зоната на непоправимото; можеше дори да се окаже последната капка, за да прелее чашата, което основният му кредитор намекваше, че очаква.

— Извинете ме за момент.

Излезе от стаята и се напъха в тясната и усойна тоалетна вдясно от нея. Озовал се вътре, залости вратата и се втренчи в напуканото и осеяно с петна огледало над умивалника.

Отражението насреща му не беше красиво. Страйк имаше високо изпъкнало чело, широк нос и дебели вежди, досущ като на младия Бетовен, в случай че беше тренирал бокс, впечатление, подсилено и от подуващото се и посиняващо око. Гъстата му къдрава коса, приличаща на влакнест килим, му бе спечелила много прякори в юношеството, сред които Срамнокосместия. Беше на трийсет и пет, но изглеждаше по-възрастен.

Запуши напукания и зацапан умивалник с тапата и го напълни със студена вода, пое дълбоко дъх и потопи цялата си пулсираща глава. Изплисканата вода намокри обувките му, но той пренебрегна тази неприятност в името на десетсекундното облекчение от ледения непрогледен покой.

Откъслечни образи от предишната нощ пробягаха през ума му: изпразването на три чекмеджета с лични вещи и напъхването им във войнишката мешка, докато Шарлот му крещеше; пепелникът, закачил го под веждата, когато на входната врата се обърна да я погледне; вървенето пеша през тъмния град до офиса му, където подремна за час или два на стола пред бюрото си. И накрая финалната грозна сцена, след като Шарлот го беше последвала в ранните часове до офиса, за да му забие последните отровни стрели, които не бе успяла да запрати насреща му, преди да напусне апартамента й; решението му да я остави да си иде, след като тя, издрала лицето му, хукна през вратата; а после онзи миг на умопомрачение, когато се втурна след нея — преследване, свършило тъй бързо, както беше и започнало, неволно пресечено от безразсъдното вятърничаво момиче, което бе принуден да спаси, че сетне и да успокоява.

Извади главата си от студената вода с шумно вдишване и изпъшкване, усещаше приятно боцкане по изтръпналото си лице. Избърса се с коравата като картон хавлиена кърпа, която висеше на вътрешната страна на вратата, и отново се вгледа в мрачното си отражение. Драскотините, измити от кръвта, вече изглеждаха само като гънки, оставени от смачкана възглавница. Шарлот вече трябва да беше стигнала до метрото. Една от безумните мисли, които го бяха пратили да я гони, беше, че тя може да се хвърли на релсите. Веднъж, преди десетина години, след особено ожесточен скандал помежду им тя се беше качила на един покрив, където пиянски се олюляваше и заплашваше, че ще скочи. Може би трябваше да е доволен, че „Временни кадри“ бяха осуетили опита му да я настигне. Нямаше връщане след сцената в ранните часове на сутринта. Това вече трябваше да е краят.

Страйк отмести мократа яка от врата си, издърпа ръждясалото резе, излезе от тоалетната и отново отвори стъклената врата на офиса.

На улицата отвън се беше включила пневматична бормашина. Робин стоеше пред бюрото с гръб към вратата и когато той влезе в помещението, бързо издърпа ръката си изпод палтото, но той разбра, че отново е разтривала гърдата си.

— Тя… вие добре ли сте? — попита Страйк, като внимаваше да не поглежда към пострадалото място.

— Добре съм. Вижте, ако нямате нужда от мен, ще си ида — заяви Робин с достойнство.

— Не… няма такова нещо — изрече глас, излязъл от устата на Страйк, който той слушаше с омерзение. — Една седмица… Да, става. Ъ-ъ… пощата е тук… — Той я събра от изтривалката пред вратата и я пръсна пред нея върху празното бюро в опит да я предразположи. — Очаквам да я преглеждате, да отговаряте на телефона и да поразтребвате по мъничко… Паролата на компютъра е „Хадърил23“, ще ви я запиша… — И той го стори под зоркия й недоверчив поглед. — Ето ви я… Аз ще съм тук, вътре.

Той мина във вътрешния кабинет, затвори внимателно вратата зад гърба си и остана съвършено неподвижен, взрян във войнишката мешка под голото бюро. В нея бе всичко, което имаше сега, защото се съмняваше някога да види отново онези девет десети от притежанията си, които беше оставил у Шарлот. Сигурно още до обед вече нямаше да съществуват — изгорени, изхвърлени на улицата, нарязани и начупени, хвърлени в белина.