Агата Кристи - Клуб „Вторник вечер“

„Навява ли ти нещо това място, Пендър? — попита ме той. — Враждебност? Или пък тревога?“

„Не ми харесва“ — рекох тихо.

„Имаш право. Това тук е твърдина на един от най-древните врагове на твоята вяра. Нарича се Лесът на Асторта“.

„Астарта?“

„Астарта или Ищар или Ашторет 8 8 Семитска богиня на плодородието и сексуалната любов, почитана от финикийците и други народи. — Б.пр. — наречи я както искаш. Аз предпочитам финикийското й име — Астарта. Мисля, че в тази страна се знае за един Лес на Астарта — на север при Стената. Не разполагам с доказателства, но ми се ще да вярвам, че тук си имаме един напълно автентичен Лес на Астарта. В тази гъста гора са се извършвали свещени ритуали.“

„Свещени ритуали — промърмори Дайана Ашли. Погледът й беше замечтан и отнесен. — Чудя се какви са били.“

„Във всеки случай не много почтени — обади се капитан Роджърс и се изсмя многозначително. — Сигурно и доста разюздани.“

Хейдън не му обърна внимание.

„По принцип в центъра на Леса трябва да има Храм — рече той. — Нямам възможност да си построя нещо по-величествено, но пък си позволих да го заместя с това.“

— В този миг ние се озовахме на една малка ливада в средата на гората. В центъра се намираше нещо подобно на каменна беседка. Дайана Ашли въпросително погледна към Хейдън.

„Нарекъл съм го Храма — рече той. — Храмът на Астарта.“ — Той ни заведе дотам. Вътре, върху грубо издялана абаносова колона, бе поставена малка странна фигурка, представляваща жена, възседнала лъв, а на главата си имаше рога във формата на полумесец.

„Финикийската Астарта — рече Хейдън. — Богинята на Луната.“

„Богинята на Луната! — извика Дайана. — О, хайде да си направим една щура забава тази вечер! Да се маскираме! Ще дойдем тук на лунна светлина и ще изпълним обредите на Астарта.“

Аз направих рязко движение и братовчедът на Ричард — Елиът Хейдън — бързо се обърна към мен.

„Май не ви се нрави, нали, отче?“ — попита ме той.

„Прав сте — отвърнах мрачно аз. — Не ми се нрави.“

Той любопитно ме изгледа.

„Но това са врели-некипели. Дик не може да бъде сигурен, че тази гора е свещена. Това си е негово хрумване, харесва му да се забавлява с подобна идея. Но все пак, дори и да е…“

„Дори и да е?“

„Ами… — той неловко се засмя. — Не вярвате й подобни неща, нали? Свещеник сте.“

„Не съм убеден, че като такъв не трябва да вярвам в това.“

„Но на тези неща отдавна им е минало времето и са напълно забравени.“

„Не съм сигурен — рекох аз замислено. — Знам само едно — по правило не съм податлив на такива неща като «атмосфера», но откакто влязох в тази гора, ме обзе странното усещане за някаква зла сила, която витае наоколо.“

Той ми отправи притеснен поглед през рамо.

„Да — рече той, — наистина е някак странно. Зная какво имате предвид, но предполагам, че само нашето въображение ни кара да се чувстваме така. Какво ще кажете, Саймъндс?“

Докторът помълча минута-две, преди да отговори, после тихо каза:

„Не ми харесва. Не мога да кажа защо, но така или иначе не ми харесва.“

В този миг Вайълет Манъринг дойде при мен.

„Мразя това място! — извика тя. — Мразя го! Да се махаме оттук!“

— Ние се отдалечихме и другите ни последваха. Само Дайана Ашли се помая за миг. Извърнах глава през рамо и я видях да стои пред храма и съсредоточено да се взира във фигурата вътре.

Денят бе необичайно горещ и хубав и предложението на Дайана Ашли за маскарад тази нощ бе прието с всеобщо одобрение. Всички трескаво започнаха да приготвят костюмите си тайно един от друг, а това бе придружено с обичайните шеги и закачки и когато дрехите ни бяха готови преди вечеря, настъпи весела глъч както винаги биваше в такива случаи. Роджърс и съпругата му бяха облечени като обитатели на колиби от Неолита, което обясни внезапното изчезване на килимчетата пред камината. Ричард Хейдън бе финикийски моряк, а братовчед му — разбойнически главатар. Доктор Саймъндс бе главен готвач, лейди Манъринг — медицинска сестра, а дъщеря й — черкезка робиня. Самият аз бях пременен като монах в твърде топли дрехи. Дайана Ашли слезе последна и донякъде ни разочарова — беше загърната в безформена черна мантия.

„Непознатата — самодоволно обяви тя. — Това съм аз. А сега, в името на богинята, хайде на вечеря.“

След като се нахранихме, излязохме навън. Беше прекрасна нощ — топла и тиха, а луната точно изгряваше. Скитахме се наоколо и бъбрехме, а времето бързо си течеше. Трябва да е било час по-късно, когато забелязахме, че Дайана Ашли не е сред нас.