Писмото, поясни той, било в отговор на молба от брат му в Австралия, който се обърнал към него за пари. Той му писал, като изтъкнал, че бил изцяло зависим от жена си. След нейната смърт щял да разполага с парите й и тогава, ако било възможно, щял да помогне на брат си. Съжалявал, че нямал възможност да го направи сега и добавил, че по света имало стотици и хиляди хора в същото нещастно положение.
— И така, случаят се провали? — попита доктор Пендър.
— И така, случаят се провали — мрачно потвърди сър Хенри. — Не можехме да поемем риска да арестуваме Джоунс, след като нямахме на какво да се опрем.
Настъпи тишина, а после Джойс каза:
— Това е всичко, нали?
— Така изглеждаше случаят, когато трябваше да го изоставим миналата година. Истинското разрешение сега е в ръцете на Скотланд Ярд и след два-три дни вероятно ще прочетете за него във вестниците.
— Истинското разрешение — замислено произнесе Джойс. — Дали ще е така? Нека поразмишляваме пет минути и след това да коментираме.
Реймънд Уест кимна и засече времето по часовника си. Когато петте минути изтекоха, той погледна към доктор Пендър.
— Ще започнете ли вие? — попита той.
Възрастният човек поклати глава.
— Признавам — рече той, — че съм напълно объркан. Не мога да не си мисля, че съпругът по някакъв начин е свързан с престъплението, но как го е направил — не мога да разбера. Мога само да допусна, че вероятно й е дал отровата по начин, който е останал неразкрит, въпреки че не мога да си представя как след толкова време нещата са излезли на бял свят.
— Джойс?
— Компаньонката! — категорично отсече тя. — При всички положения е компаньонката! Откъде знаем какъв мотив е имала? Била е стара, дебела и грозна, но от това не следва, че не е можела да се влюби в Джоунс. Може да е мразела жена му и по някакви други причини. Представете си какво е да си компаньонка — винаги трябва да си любезна, да се съгласяваш с всичко, да се сдържаш и потискаш всичко в себе си. Един ден не е могла вече да издържи и тогава я е убила. Вероятно е сложила арсеника в купата с царевична каша и цялата тази история, дето сама я била изяла, е лъжа.
— Мистър Педърик?
Адвокатът допря връхчетата на пръстите си.
— Едва ли бих могъл да кажа. При тези факти едва ли бих могъл да се произнеса категорично.
— Но трябва, мистър Педърик — рече Джойс. — Не можете да се въздържите от оценка, без това да повлияе на участието ви и, както вие бихте казали, „без ущърб на правата“. За да сте пълноправен член, трябва да играете.
— Към тези факти — започна мистър Педърик — няма какво повече да се добави. Това е моето лично мнение, след като съм виждал, уви, твърде много подобни случаи, когато виновен е съпругът. Единственото обяснение, което съответства на фактите, явно е това, че мис Кларк по една или друга причина умишлено го е прикрила. Между тях може да е имало някакво финансово споразумение. Той сигурно е съзнавал, че ще бъде заподозрян, а тя, виждайки, че в бъдеще я грози бедност, може да се е съгласила да разкаже историята за това, че тя е изяла царевичната каша в замяна на солидна сума, която да й бъде изплатена тайно. Ако нещата стояха така, разбира се, всичко изглежда твърде необичайно. Наистина твърде необичайно.
— Не съм съгласен с нито един от вас — каза Реймънд. — Забравихте най-важния фактор в този случай — дъщерята на доктора. Ще ви дам моето тълкуване на въпроса. Консервираният омар е бил развален и това обяснява симптомите на отравяне. Викат доктора. Той заварва мисис Джоунс, която е яла повече омар от другите, страдащи от силни болки. Праща да му донесат, както ни казахте, някакви болкоуспокояващи таблетки. Не отива сам. Праща друг. А кой ще даде на куриера таблетките успокоително? Естествено — дъщерята. Много вероятно е тя сама да е приготвила лекарството. Влюбена е в Джоунс и в този момент всички най-лоши инстинкти в природата й се надигат и тя разбира, че средството да се осигури неговата свобода е в ръцете й. Таблетките, които изпраща, съдържат чист арсеник. Това е моето обяснение.
— А сега, сър Хенри, кажете как е било — нетърпеливо изрече Джойс.
— Един момент — каза сър Хенри. — Мис Марпъл още не се е изказала.
Мис Марпъл тъжно поклати глава.
— Божичко! — възкликна тя. — Толкова ми бе интересен този разказ, че изтървах още една бримка. Много тъжна история. Напомня ми за стария мистър Харгрейвс, който живееше горе на хълма. Съпругата му нищичко не подозирала — докато той не умрял и не оставил всичките си пари на една жена, с която бил живял и от която имал пет деца. Някога тя била тяхна домашна прислужница. Такова хубаво момиче, все повтаряше мисис Харгрейвс, винаги можело да се разчита на нея, че ще обръща всеки ден дюшеците, освен, разбира се, в петък. Но ето че старият Харгрейвс държал тази жена в една къща в съседния град, а продължавал да си бъде църковен настоятел и това не му пречело всяка неделя да обикаля с дискоса.
Читать дальше