Агата Кристи - Клуб „Вторник вечер“

— Мисля, че около такива неща съществува голямо суеверие — рече мистър Педърик. — За жалост необмисленото разпространение на глупави слухове води до това, че на доста имоти им излиза лошо име.

— Познавах един-два „призрака“ с подчертано материално присъствие — отбеляза сър Хенри, като се подсмихна.

— Смятам — каза Реймънд, — че трябва да оставим доктор Пендър да продължи разказа си.

Джойс стана и изгаси двете лампи, оставяйки стаята осветена само от трепкащата светлина на огъня в камината.

— Атмосфера — поясни тя. — Сега можем да продължим.

Доктор Пендър й се усмихна, облегна се в креслото си, свали пенснето си и започна разказа си с тих, унесен глас:

— Не зная дали някой от вас познава Дартмур. Мястото, за което ви говоря, се намира в самия му край. Беше много хубав имот, макар че когато бе обявен за продан, няколко години не можа да се намери купувач за него. Обстановката бе може би малко мрачна през зимата, но гледката бе чудесна, а и в самия имот имаше няколко странни и оригинални забележителности. Купи го човек на име Хейдън — сър Ричард Хейдън. Познавах го още от колежа и въпреки че за няколко години го бях изгубил от поглед, старите връзки на дружбата ни още съществуваха. Затова с удоволствие приех поканата му да отида в Сайлънт Гроув, както бе нарекъл новата си придобивка. Поканените не бяха много. Присъстваха самият Ричард Хейдън и братовчед му Елиът Хейдън, също някоя си лейди Манъринг със своята доста невзрачна дъщеря на име Вайълет. Там бяха още капитан Роджърс и съпругата му — хора с обветрени лица, които бяха запалени ездачи и живееха само за конете си и лова. Сред гостите бяха и Сеймъндс — някакъв млад доктор, а също и мис Дайана Ашли. Познавах бегло последната. Снимката й често се появяваше в светските хроники на вестниците и тя беше една от тогавашните скандално прочути красавици. Външността й наистина бе поразителна. Беше висока и тъмнокоса, с хубава кожа с цвят на бяла сметана, а полупритворените й тъмни очи бяха разположени косо и това й придаваше екзотичен, ориенталски вид. Имаше също и разкошен глас — плътен и звучен като камбанка. Веднага забелязах, че моят приятел Ричард Хейдън е силно увлечен по нея и предположих, че цялото събиране е замислено като декор, на който тя да изпъкне. За нейните чувства не бях сигурен. Благоразположението й бе подвластно на нейните капризи. В един момент ще говори с Ричард и няма да забелязва никого другиго, в следващия — ще предпочете братовчед му Елиът, като се държи така, сякаш не е и чувала за съществуването на Ричард, после пък ще дарява тихия и затворен доктор Саймъндс с най-пленителните си усмивки. На сутринта след пристигането ми нашият домакин ни разведе навсякъде. Самата къща не беше особено забележителна — хубава, здрава, построена от девънширски гранит, издигната, за да устои на времето и ветровете. Не излъчваше романтика, но пък бе много удобна. От прозорците й се виждаше цялата вълниста шир с огромни хълмове, увенчани с обрулени от времето скални венци. Върху склоновете на най-близкия до нас хълм се намираха многобройните останки на постройки от отминалите дни на късната Каменна ера. На друг един хълм имаше съвсем наскоро открита надгробна могила, в която били намерени най-различни бронзови сечива. Хейдън се интересуваше от антични предмети и ни разказваше за тях с много енергия и ентусиазъм. Той ни обясни, че точно това място било особено богато на останки от миналото. Изобилствало с находки от времето на Неолита, от друидите, римляните и дори от ранните финикийци.

„А сега погледнете най-интересното място — каза ни той. — Знаете ли как се казва? Сайлънт Гроув. Е, не е трудно да се види откъде е взело името си.“ 6 6 Сайлънт Гроув в превод от английски значи „тихата горичка“. — Б.пр. И той посочи с ръка. Специално тази част на страната е доста обезлесена — само скали, пирени 7 7 Нискорастящи храсти, които са често срещани във Великобритания. — Б.пр. и орлова папрат, но на около сто метра от къщата се намираше малък лес с нагъсто разположени дървета.

„Този лес е останал от най-далечни времена — рече Хейдън. — Дърветата са умирали, били са засаждани други на техните места, но като цяло всичко е запазено във вида, в който някога е било — може би още от времето на финикийските заселници. Елате да видите!“

— Всички го последвахме. Когато влязохме в горичката, се почувствах странно потиснат. Мисля, че се дължеше на тишината. В тези дървета сякаш птиците не свиваха гнезда. Витаеше усещане за страх и самота. Видях, че Хейдън ме гледа с особена усмивка.