Агата Кристи - Клуб „Вторник вечер“

— Неразгадани мистерии.

Реймънд Уест издуха облаче дим и с преднамерено подчертана наслада повтори думите си:

— Неразгадани мистерии.

Той се огледа със задоволство. Стаята беше старомодна, с широки черни греди, които опасваха тавана. Беше обзаведена както подобава, с хубава, стара мебелировка и затова в погледа на Реймънд Уест се четеше одобрение. Той беше писател по професия и обичаше атмосферата около него да е идеална. Къщата на леля му Джейн винаги го изпълваше със задоволство, тъй като бе съвсем подходяща за индивидуалността на собственичката. Той погледна към камината насреща, където тя седеше изправена в голямото си кресло с облегалки.

Мис Марпъл бе облечена в черна брокатена рокля, силно стеснена в талията. Отпред под корсажа се спускаше мехеленска дантела, нагласена така, че да пада в пищни дипли. Носеше още черни дантелени ръкавици без пръсти и боне, кацнало върху събраната и вдигната нагоре гъста снежнобяла коса. Тя плетеше нещо бяло, меко и пухкаво. Бледите й сини очи — кротки и добри — оглеждаха племенника й и неговите гости с тихо задоволство. Погледът й се спря първо на самия Реймънд — с винаги пресилена веселост, после върху Джойс Лемприер — художничката с късо подстригана черна коса и зеленикави, лешникови очи и най-сетне върху изискания светски мъж — сър Хенри Клидъринг. В стаята имаше още двама души: доктор Пендър — възрастния енорийски пастор и мистър Педърик — адвоката — съсухрено малко човече, което гледаше над, а не през очилата си. Мис Марпъл за кратко насочи вниманието си към всичките тези хора и се зае отново с плетката си с кротка усмивка на устните.

Мистър Педърик сухо се покашля — действие, което обикновено предшестваше забележките му.

— Какво беше това дето каза, Реймънд? Неразгадани мистерии ли? Ха! И какво?

— Нищо — каза Джойс Лемприер. — Просто Реймънд обича да слуша звука на думите и себе си, докато ги произнася.

Реймънд Уест й отправи укорителен поглед, при който тя отметна Глава назад и се разсмя.

— Той е фразьор, нали, мис Марпъл? — попита тя. — Сигурна съм, че го знаете.

Мис Марпъл кротко й се усмихна, ала не отговори.

— Самият живот е една неразгадана мистерия — важно каза пасторът.

Реймънд се изправи в креслото си и с импулсивен жест захвърли цигарата си.

— Нямах това предвид. Не философствах — рече той. — Мислех си за действителните, сухи и прозаични факти, за нещата, които са ставали, но никой не е успял да обясни.

— Знам какво точно имаш предвид, скъпи — обади се мис Марпъл. — Например вчера сутринта мис Каръдърс имаше едно много странно преживяване. Купила си два джила 1 1 Мярка за вместимост, равна на 0.142 литра. — Б.пр. чистени скариди от Елиътс. Отбила се сетне в още два магазина и когато се прибрала у дома, открила, че скаридите не са у нея. Върнала се в двата магазина, които била посетила, но от скаридите ни следа. Ето това ми се струва доста чудато.

— Много съмнителна история — важно каза сър Хенри Клидъринг.

— Има, разбира се, много възможни обяснения — започна мис Марпъл, а бузите й леко порозовяха от вълнение. — Например някой друг е…

— Скъпа лельо — рече Реймънд леко развеселен, — нямах предвид селски случки от този род. Мислех си за убийства, за изчезвалия — за неща, които сър Хенри би могъл да ни разкаже през следващия един час, ако пожелае.

— Но аз никога не говоря за работа — скромно заяви сър Хенри. — Не, никога не говоря за работа.

До неотдавна сър Хенри Клидъринг бе работил в Скотланд Ярд като комисар.

— Предполагам, че има доста убийства и случаи, които полицията не е разкрила — каза Джойс Лемприер.

— Смятам, че това е всепризнат факт — рече мистър Педърик.

— Чудя се — започна Реймънд Уест — какъв тип ум наистина би се справил най-добре с разрешаването на дадена загадка. Хората обикновено са на мнение, че редовият полицейски детектив би трябвало да страда от липса на въображение.

— Това е становище на лаиците — сухо отбеляза сър Хенри.

— Необходими са ви повече поддръжници — рече Джойс с усмивка. — Тъй като въображението и склонността към философстване са присъщи на писателите… — Тя иронично се наклони към Реймънд, но той остана сериозен.

— Писателското изкуство дава възможност да се вникне в човешката природа — каза той сдържано. — Вероятно писателят вижда подбуди, които обикновеният човек би подминал.