Агата Кристи - Клуб „Вторник вечер“

„Не вярвам да си е легнала“ — каза Ричард Хейдън.

Вайълет Манъринг поклати глава.

„О, не — рече тя. — Видях я да се отдалечава в тази посока преди четвърт час.“ — При тези думи тя посочи към гората, която изглеждаше черна и призрачна на лунната светлина.

„Чудя се какво ли е намислила — обади се Ричард Хейдън. — Кълна се, че това ще е някоя дяволия. Да идем да видим!“

Всички се запътихме натам, обзети от любопитство какво си беше наумила мис Ашли. Колкото до мен обаче, аз усетих странна неохота да навляза в този мрачен и злокобен лес. Нещо по-силно от мен явно ме възпираше и ми подсказваше да не отивам там. Повече от всякога бях сигурен, че това място е обладано от злото в най-висша степен. Мисля, че някои от другите изпитваха същото, въпреки че едва ли биха си го признали. Дърветата бяха толкова нагъсто засадени, че лунната светлина не можеше да проникне сред тях. Около нас се носеха многобройни тихи звуци — шепот и въздишки. Усещането бе крайно зловещо и по взаимно съгласие ние не се отделяхме един от друг. Внезапно се озовахме на ливадата в средата на гората и се заковахме на място от удивление. Защото там, на прага на храма стоеше една фигура, обгърната в ефирен газ, който проблясваше на лунната светлина. Изпод гъстите й, тъмни коси се подаваха два рога във форма на полумесец.

„Господи!“ — извика Ричард Хейдън, а по челото му изби пот. Но Вайълет Манъринг се оказа по-наблюдателна.

„А, Дайана! — възкликна тя. — Какво е направила със себе си? О, изглежда съвсем променена!“ фигурата на прага вдигна ръце, направи крачка напред и занарежда с висок, приятен глас:

„Аз съм жрицата на Астарта. Внимавайте да не ме доближите, защото в ръцете си нося смърт.“

„Стига, скъпа! — запротестира лейди Манъринг. — Тръпки ме побиват от това, наистина!“

Хейдън се хвърли към нея.

„Господи, Дайана! — извика той. — Чудесна си!“

— Сега вече очите ми бяха привикнали към лунната светлина и виждах по-ясно. Тя наистина изглеждаше, както каза Вайълет, съвсем променена. Лицето й бе точно като на ориенталка, очите й — още по-притворени, с жесток блясък в тях, а по устните й играеше странна усмивка, каквато не бях виждал преди.

„Внимавайте! — извика предупредително тя. — Никой да не се доближава до Богинята! Ако някой ме докосне — ще умре!“

„Чудесна си, Дайана! — извика Хейдън. — Но стига вече! Така или иначе не ми… не ми харесва.“

Той се придвижваше към нея през тревата и тя протегна ръка към него.

„Спри! — извика Дайана. — Още една стъпка и ще те поразя с магията на Астарта!“

Ричард Хейдън се изсмя и ускори крачка, когато изведнъж се случи нещо странно. Той се поколеба за миг, после залитна и падна по очи. Не се изправи, а остана проснат там, където бе паднал. Изведнъж Дайана започна истерично да се смее. Този странен, ужасен звук разцепи тишината над поляната.

Елиът изруга и се хвърли напред.

„Стига! — извика той. — Ставай, Дик! Ставай, човече!“

Ала Ричард Хейдън не помръдна от мястото си. Елиът коленичи до него, протегна ръка и внимателно го преобърна. Надвеси се над тялото, като се взираше в него. После рязко се изправи на крака и започна да се олюлява.

„Докторе — издума той. — Докторе, бързо, за Бога! Аз… аз мисля, че той е мъртъв.“

Саймъндс се втурна напред, а Елиът с бавни крачки се отправи към нас. Гледаше ръцете си по непонятен за мен начин. В този миг Дайана диво изпищя.

„Аз го убих! — извика тя. — О, Боже! Не исках, но го убих!“ — И падна като покосена на тревата.

Мисис Роджърс изпищя:

„Да се махаме от това ужасно място! — простена тя. — Тук всичко може да се случи. О, ужасно е!“

Елиът ме стисна за рамото.

„Не може да бъде, човече — промълви той. — Казвам ви, че не може да бъде. Човек не може да бъде убит току-така. Това е… това е противоестествено!“ Опитах се да го успокоя.

„Има известно обяснение — рекох аз. — Вашият братовчед може би е страдал от неподозирана слабост на сърцето. Шокът и възбудата…“

Той ме прекъсна:

„Не разбирате“ — рече той и вдигна ръце пред очите ми и аз забелязах по тях червени петна.

„Дик не е умрял от шока. Бил е пронизан… пронизан в сърцето, но оръжието липсва.“

Аз го изгледах невярващо. В този миг Саймъндс се изправи след прегледа на тялото и тръгна към нас. Беше блед и целият трепереше.

„Полудели ли сме всички? — попита той. — Що за място е това — че тук могат да стават подобни неща?“

„Значи е истина?“ — попитах аз.

Той кимна.

„Раната изглежда е причинена от дълга тънка кама, но там… там няма такова нещо.“ Спогледахме се.