Агата Кристи - Тайната на имението

— Ето го джентълмена Джо!

— Бас държа, че това е старият Джими Макграт!

Групата клиенти на туристическа агенция „Касъл“, състояща се от седем жени с потиснат вид и трима запотени мъже, прояви нескрит интерес: очевидно екскурзоводът им господин Кейд бе срещнал свой стар приятел. Всички се възхищаваха много на мистър Кейд, висок и строен, със загоряло лице и весел нрав, с който успяваше да успокоява страстите и да поддържа у гостите добро настроение. Виж приятелят му, бе човек с донякъде странна външност. Бе висок горе-долу колкото господин Кейд, но бе с грубо телосложение и не бе така красив. Наподобяваше съдържателите на игралните клубове от книгите. Беше интересен все пак. Пък и в края на краищата човек ходи в чужбина точно за това: да види всички тези странни неща, за които е чел само по книгите. Досега Булавайо им се бе сторил по-скоро скучен. Слънцето бе убийствено силно, хотелът бе неуютен и всъщност нямаше къде да ходят, трябваше да изчакат момента на заминаването за Матопос. За щастие господин Кейд ги бе подсетил да си купят пощенски картички. Имаше голям избор.

Антъни Кейд и приятелят му се дръпнаха встрани.

— Какво, по дяволите, правиш с всичките тези жени? — попита Макграт. — Харем ли ще си устройваш?

— Точно с тези едва ли — усмихна се Антъни. — Успя ли да ги огледаш?

— Да. Реших, че може би си станал късоглед.

— Зрението ми е добро, както винаги. Работата е там, че съм местният представител на „Касъл“.

— Че за какъв дявол си се хванал с такава работа?

— Закъсал съм за пари. Иначе не подхожда на темперамента ми.

Джими се ухили.

— Още не си даваш зор да почнеш някаква сериозна работа.

Антъни пренебрегна това подмятане.

— Дано все пак се появи нещо по-добро — каза той. — Не губя надежда.

Джими се изкашля.

— Забърка ли се някоя каша, и Антъни Кейд непременно ще се появи! Знам си аз! Инстинктивно те влече към неприятностите. Отгоре на всичко никога не падаш по гръб, също като котките.

— Къде можем да си кажем две думи насаме?

Антъни въздъхна.

— Ще водя тези кудкудякащи кокошки на гроба на Роудс.

— Точно това им трябва — одобри Джими. — След като попътуват по това отвратително шосе, ще се върнат целите насинени и ще поискат веднага да си легнат, за да им минат натъртванията. Тогава заедно с теб ще изпием по едно-две и ще си похортуваме.

— Дадено, Джими! Довиждане.

Антъни се върна при стадото. Мис Тейлър, най-младеещата и закачлива в групата, моментално се нахвърли върху него.

— Мистър Кейд, да не би това да е ваш стар приятел?

— Да, мис Тейлър. Приятел от времената на невинната ми младост.

Мис Тейлър се изкикоти.

— Има много интересна външност.

— Ще му предам вашите думи.

— Ах, мистър Кейд, какъв сте палавник! Как ви хрумна такова нещо! Той как ви нарече?

— Джентълменът Джо.

— Вярно. Вие Джо ли се казвате?

— Знаете, че се казвам Антъни.

— Ах, как се шегувате! — отвърна кокетно жената.

Антъни бе усвоил добре задълженията си. Те предполагаха не само да урежда пътешествия, но и да успокоява раздразнителните възрастни господа, решили, че достойнството им е накърнено, да осигурява на застарелите дами възможност да си купуват безпрепятствено пощенски картички и да умее да флиртува с всички жени, които не са католички и са на по-малко от четирийсет години. Последната задача се облекчаваше от безкрайната готовност на въпросните дами да откриват многозначителност и в най-невинните му забележки. Мис Тейлър възобнови атаката.

— Защо в такъв случай ви нарече Джо?

— Точно защото не се казвам така.

— И защо именно джентълменът Джо?

— По същата причина.

— Ах, господин Кейд! — възропта разочарованата мис Тейлър. — Бива ли да ми отговаряте така! Снощи татко каза, че имате обноските на джентълмен.

— Много мило от страна на баща ви.

— И всички се съгласихме, че наистина сте джентълмен.

— Поласкан съм.

— Говоря ви сериозно.

— Нежните сърца са винаги благородни — отвърна напосоки Антъни.

Прииска му се да е дошло време за обяд.

— Наистина прекрасни стихове. Обичате ли поезията, мистър Кейд?

— Бих могъл да издекламирам без усилия „Момчето върху горящата палуба“. „Момчето стоеше върху горящата палуба, откъдето всички бяха побягнали.“ Знам само тези стихове, но останалото мога да допълня с действия. Например да имитирам съскането на пламъците, ако желаете. Колкото до илюстрацията на бягството, защо да не се разтърча като куче!