Агата Кристи - Тайната на имението

Джими се намръщи и се опита да си спомни.

— Май ми каза, че знае къде е диамантът Кохинор — рече той недотам убедено.

— Е, това го знаем всички — отвърна Антъни. — Държат го в Тауър 1 1 Старинна крепост на брега на Темза, една от забележителностите на Лондон. — Б.пр. , нали така? Зад дебело стъкло и железни решетки, наоколо гъмжи от униформени господа, които следят да не свиеш нещо.

— Така е — съгласи се Джими.

— Стилптич съобщи ли ти още нещо от този род? Например че знае в кой град се намира колекцията на Уолас?

Джими поклати глава.

— Странно — каза Антъни. Запали цигара и започна отново да се разхожда из стаята. — Ти май не четеш вестници, езичнико?

— Не ги отварям често — отвърна простодушно Макграт. — В тях не пишат много за нещата, които ме интересуват.

— Слава Богу, че съм по-цивилизован от теб. Напоследък започнаха отново да споменават Херцословакия. Намекват, че монархията там може да бъде възстановена.

— Николай IV не остави наследник — каза Джими, — но и за миг не мога да допусна, че династия Оболовичи е угаснала. По всяка вероятност родът бъка от млади хора. От първи, втори и трети братовчеди.

— Тоест не е трудно да се намери човек за престола?

— Мен ако питаш, никак — отвърна Джими. — Нищо чудно, че тези републикански институции са им писнали. На такъв мъжествен народ с гореща кръв сигурно му е втръснало да се кланя на президенти, след като вече е свикнал с крале. И понеже стана дума за крале, сетих се за още нещо, което старият Стилптич ми каза онази вечер — знаел, че го преследват. По петите му били хората на крал Виктор.

— Какво?

Антъни се извърна внезапно към събеседника си. Макграт се ухили още по-широко.

— Май взе да се вълнуваш, а, джентълмен Джо? — рече той.

— Не се прави на глупак, Джими. Току-що каза нещо доста важно.

Отиде до прозореца и погледна навън.

— А кой е този крал Виктор? — попита Джими. — И той ли е някакъв балкански владетел?

— Не — отвърна бавно Антъни. — Неговото кралство е по-инакво.

— Кой е той?

Мина известно време, докато Антъни му отговори.

— Разбойник, Джими. Най-опитният крадец на бижута в света. Невероятен човек, който обича риска и не се бои от нищо. „Крал Виктор“ е прякорът му в парижкия подземен свят. В Париж беше неговият щаб. Пак там го арестуваха и го осъдиха на седем години за някакво дребно престъпление, защото не можаха да докажат големите. В скоро време ще го пуснат, ако вече не е на свобода.

— Смяташ, че граф Стилптич е имал нещо общо с арестуването му? И хората на Виктор са го преследвали, за да си отмъстят?

— Нямам представа — отвърна Антъни. — Не ми се вярва. Доколкото знам, крал Виктор никога не е посягал на скъпоценностите на херцословашкия двор. Цялата история обаче изглежда загадъчна, нали? Смъртта на Стилптич, мемоарите, слуховете по вестниците — всичко е доста мъгляво, но и любопитно. Като капак се говори, че в Херцословакия са открили нефт. Усещам, Джеймс, че хората вече започват да проявяват интерес към тази незначителна държавица.

— Кои хора?

— Израелците. А също подлите финансисти от Сити.

— Накъде биеш?

— Просто се опитвам да усложня нещата.

— Дано не искаш да ми кажеш, че е страшно трудно да предадеш един ръкопис в някакво издателство.

— Не — отвърна Антъни със съжаление. — Едва ли ще бъде трудно. Искаш ли обаче да ти кажа, Джеймс, за какво мисля да използвам своите двеста и петдесет лири?

— В Южна Америка ли ще идеш?

— Не, приятелю, в Херцословакия. По всяка вероятност ще застана на страната на републиката. Нищо чудно накрая да стана и президент.

— Щом си на тази вълна, не е ли по-добре да се обявиш за княз от династия Оболовичи, та да станеш крал?

— Не, Джими, кралската служба е доживотна. А президентите изкарват само по един мандат от четири-пет години. Сигурно е забавно да управляваш четири години кралство като Херцословакия.

— Кралете там май изкарваха по-кратък мандат — вметна Джими.

— По всяка вероятност ще се изкуша да те завлека с твоя дял от хилядата лири. И без това няма да ти трябват, нали ще се върнеш натоварен с парчета самородно злато. С тези пари ще закупя на твое име акции в херцословашкия нефтодобив. Знаеш ли, Джеймс, колкото повече разсъждавам по въпроса, толкова повече се радвам на нашата среща. Едва ли щях да се сетя за Херцословакия, ако не я беше споменал. Ще изкарам в Лондон един ден, колкото да прибера възнаграждението, и веднага след това отпрашвам с балканския експрес.