Агата Кристи - Тайната на имението

— Заповядай. Няма да е зле да им хвърлиш едно око.

— Наложително ли е? Бих предпочел да не го правя.

— От това, което ми каза за Чимнис, нищо чудно жената да е отсядала там само веднъж. Ако прегледаш писмата, може да разбереш как да я откриеш.

— Май си прав.

Прочетоха внимателно писмата, но не намериха нищо. Антъни замислено ги подреди.

— Клетата жена! — възкликна той. — Наистина е имало от какво да се бои.

Джими кимна.

— Смяташ ли, че ще успееш да я откриеш? — попита той с вълнение в гласа.

— Няма да напусна Англия, докато не го сторя. Съдбата на тази неизвестна дама май наистина те тревожи.

Джими замислено прокара пръст над името й.

— Красиво — рече така, сякаш се извиняваше. — Вирджиния Ревъл.

— Разбрах, любезни ми приятелю, разбрах!

Лорд Кейтърам потрети думите с надеждата, че с тях ще успее да сложи край на разговора и да избяга. Никак не му бе приятно да го държат на стълбите на изискания лондонски клуб, на който бе член, и да търпи несекващото красноречие на достопочтения Джордж Ломакс.

Клемънт Едуард Алистър Брент, девети маркиз на Кейтърам, бе дребен джентълмен с опърпани дрехи и никак не се покриваше с разпространената представа за маркиз. Имаше светлосини очи, тънък меланхоличен нос и изискани обноски.

Главното нещастие в живота на лорд Кейтърам се състоеше в това, че преди четири години бе наследил титлата от брат си, осмия маркиз. Покойният лорд Кейтърам бе виден човек, чиято дума се чуваше в цяла Англия. Беше се прочул като министър на външните работи и родовото му имение Чимнис се славеше със своето гостоприемство. Подпомаган умело от съпругата си, дъщеря на херцога на Пърт, бе организирал в края на седмицата в Чимнис неофициални приеми, където се ковеше историята. Нямаше изтъкнат англичанин, пък и европеец, който в един или друг момент да не бе гостувал там.

Всичко това беше прекрасно. Деветият маркиз на Кейтърам уважаваше и ценеше много паметта на брат си. Хенри наистина се бе справял великолепно с работата си. Лорд Кейтърам обаче не приемаше, че на Чимнис се гледа като национално достояние, а не като на частно провинциално имение. Нищо не дразнеше лорд Кейтърам повече от политиката — освен самите политици. Затова бе започнал да показва досада от красноречието на Джордж Ломакс. Джордж Ломакс бе едър човек, склонен към пълнеене, с червендалесто лице и изпъкнали очи и съзнаваше много добре своята значимост.

— Нали разбираш, Кейтърам? Тъкмо сега не можем да си позволяваме никакви скандали. Положението е изключително деликатно.

— Винаги е деликатно — отбеляза лорд Кейтърам с лека ирония.

— Любезни приятелю, аз просто съм в течение.

— Разбрах, драги ми приятелю, разбрах — рече лорд Кейтърам, отново заел отбранителна позиция.

— Една мъничка грешка да направим в тази херцословашка история, и всичко се проваля. Концесията за нефтодобив трябва на всяка цена да бъде предоставена на британска компания. Нали разбираш?

— Да де!

— Княз Михаил Оболович пристига в края на седмицата. Ще го организираме така, че преговорите в Чимнис да бъдат представени за ловуване.

— Тази седмица мислех да ходя в чужбина.

— Глупости, драги ми Кейтърам, никой не пътува, в чужбина в началото на октомври.

— Моят лекар смята, че ще ми се отрази добре — рече лорд Кейтърам и погледна с надежда едно такси, което бавно минаваше край тях.

Не успя обаче да се измъкне, тъй като Ломакс имаше неприятния навик да не позволява на хората, с които водеше сериозен разговор, да му избягат — умение, очевидно създадено вследствие на дълъг опит. В случая бе хванал здраво ревера на лорд Кейтърам.

— Драги ми човече, повелявам ти. Не може, когато съществува опасност от национална криза…

Лорд Кейтърам неловко се размърда. Внезапно осъзна, че предпочита да предостави имението си за безброй приеми, отколкото да слуша пак Джордж Ломакс да му цитира собствените си речи. От опит знаеше, че Ломакс е в състояние да говори безспир цели двайсет минути.

— Добре, добре, съгласен съм — отвърна припряно. — Но нали ще го уредиш ти?

— Драги ми приятелю, няма нищо за уреждане. Дори да пренебрегнем историческата значимост на имението, то е разположено идеално. Аз ще бъда в Абатството, на някакви си десетина километра. Сам знаеш, че не ми приляга да присъствам на неофициален прием.

— Да де — съгласи се лорд Кейтърам, който нямаше представа защо не му приляга, пък и не искаше да научава.