Агата Кристи - Тайната на имението

— И какво ще правите?

— Ще се свържем веднага с него, ще му обърнем внимание на евентуалните сериозни последици и ще го помолим да забави издаването на мемоарите поне с месец. Или най-малкото да позволи ръкописът да бъде редактиран.

— А какво ще правите, ако той ви отговори: „Не, сър“, „Вървете по дяволите“ или нещо от този род? — попита лорд Кейтърам.

— Тъкмо от това се боя — отвърна Ломакс. — Ето защо ми хрумна, че няма да е лошо да поканим и него в Чимнис. Той ще се почувства поласкан от възможността да се запознае с княз Михаил, а и така по-лесно ще го държим под око.

— Няма да се занимавам с него — побърза да каже лорд Кейтърам. — Никога не съм понасял канадци. Особено такива, дето са живели дълго в Африка.

— Нищо чудно да го намериш за очарователен. За неодялан диамант.

— Не, Ломакс. По този въпрос съм категоричен. Друг да се занимава с него!

— Хрумна ми — рече Ломакс, — че в случая една жена ще ни бъде от голяма полза. Жена, на която да кажем достатъчно, но не и всичко. Тя би могла да се справи деликатно и тактично. Да се държи на положение, без да създава комплекс за малоценност у гостите си. Не че одобрявам участието на жените в политиката, всички знаем, че те се провалят. В свои води обаче една жена е способна на чудеса. Виж колко добре се справяше със задачите си съпругата на Хенри и как допринесе за кариерата му. Марша бе прекрасна и неповторима като домакиня, бе направо съвършена.

— Да не намекваш, че трябва да каня на приема и Марша? — попита с отпаднал глас лорд Кейтърам, пребледнял леко при споменаването на страховитата му снаха.

— Не, не. Не ме разбра. Говорех за ползата от жените въобще. Не. Предлагам да потърсиш някоя млада дама, красива, умна и очарователна.

— Нали нямаш предвид Бъндъл? От нея полза никаква. Тя е тъмночервена социалистка и ако й го предложа, направо ще ми се изсмее.

— Нямах предвид лейди Айлийн. Дъщеря ти, Кейтърам, е наистина очарователна, но още си е дете. Трябва ни жена с опит, с познания за света. Сетих се! Братовчедка ми Вирджиния!

— Госпожа Ревъл ли? — Лорд Кейтърам грейна. Реши, че в края на краищата може и да се позабавлява на приема. — Много добра идея, Ломакс, тя е най-очарователната жена в Лондон.

— Има представа и за Херцословакия. Нали си спомняш, че мъжът й е работил в посолството ни там? Освен това съм съгласен, че наистина е очарователна.

— Много приятно същество — промълви лорд Кейтърам.

— Значи се договорихме.

Мистър Ломакс отслаби хватката си върху ревера на лорд Кейтърам и той незабавно се възползва от това.

— Довиждане, Ломакс, ще имаш грижата за всичко, нали? — рече лордът и се шмугна в едно такси.

Доколкото беше възможно един порядъчен християнин джентълмен да не понася друг порядъчен християнин джентълмен, лорд Кейтърам не понасяше достопочтения Джордж Ломакс. Не харесваше подпухналото му червендалесто лице, тежкото му дишане и изпъкналите му сини очи. Помисли си за наближаващия уикенд и въздъхна. Досадна, изключително досадна работа. След това си спомни за Вирджиния Ревъл и се поободри.

„Много приятно същество — промърмори тихичко. — Наистина!“

Джордж Ломакс се върна направо на Уайтхол 2 2 Улица в центъра на Лондон, където се намират важни министерства и правителствени учреждения. — Б.пр. . Когато нахълта в разкошния кабинет, в който движеше важни държавни дела, чу шумолене.

Мистър Бил Евърсли усърдно подреждаше писма, ала голямото кресло до прозореца още бе топло от допира на човешко тяло.

Бил Евърсли бе симпатичен млад човек: възраст около двайсет и пет години, едро възтромаво тяло, грозновато, но приятно лице, прекрасни бели зъби и две честни кафяви очи.

— Ричардсън изпрати ли онзи доклад?

— Не, сър. Да му се обадя ли?

— Остави го. Някой да ме е търсил по телефона?

— Мис Оскар тъкмо записва обажданията. Мистър Айзъкстейн пита можете ли да обядвате утре с него в „Савой“.

— Кажи на мис Оскар да провери програмата ми. Ако съм свободен, нека му се обади и потвърди, че приемам поканата.

— Слушам, сър.

— Между другото, Евърсли, ще те помоля да откриеш в указателя един телефонен номер. Госпожа Ревъл, Понт Стрийт, номер 487.

— Слушам, сър.

Бил взе указателя, отвори го на буквата „М“, шумно го затвори и отиде до телефонния апарат. Вече с ръка върху слушалката, изведнъж се сети за нещо.

— Току-що си спомних, сър, че телефонът й не работи. Телефонът на мисис Ревъл, де. Преди малко се опитвах да се свържа с нея.