Агата Кристи - Имението Холоу

В ранното петъчно утро, някъде към шест и тридесет, Луси Ангкател отвори широко сините си очи, вече напълно будна, и както винаги невероятно живият й ум незабавно се изпълни с мисли. Чувствувайки острата необходимост да поговори с някого, тя избра за целта Мидж Хардкасъл, младата си братовчедка, която беше пристигнала в имението Холоу предишната вечер. Лейди Ангкател се измъкна бързо от леглото, наметна едно неглиже около все още грациозните си рамене и се отправи към стаята на Мидж. Тъй като беше жена със смущаващо бърза мисъл, лейди Ангкател по навик започна въображаемия разговор с Мидж още докато вървеше по коридора.

Разговорът просто продължи по най-естествен начин, когато лейди Ангкател отвори вратата на Мидж.

— …и така, скъпа, наистина не би могла да отречеш, че почивните дни ще ни създадат известни трудности!

— А? Какво? — изсумтя Мидж, сепната от дълбок сън. Лейди Ангкател отиде до прозореца, отвори капаците, дръпна рязко щорите и бледата светлина на септемврийското утро обля стаята.

— Птички! — забеляза тя, като се взираше с удоволствие през прозореца — Толкова са сладки.

— Какво?

— Във всеки случай поне времето няма да ни създава проблеми. Изглежда ще е хубаво. И това е нещо. Защото, сигурна съм, а и ти не би го отрекла, знаеш колко е неловко, когато няколко души с противоречиви интереси са принудени да стоят затворени вкъщи. Възможно е да поиграят на нещо, но тогава ще стане като миналата година. Горката Герда — никога няма да си простя. След това казах на Хенри, че беше много глупаво от моя страна, но, разбира се, човек трябва да я покани, защото би било много неучтиво да поканим само Джон — все пак това усложнява нещата, а най-лошото от всичко е, че тя е толкова мила — понякога изглежда странно наистина, че толкова мил човек като Герда е лишен от каквато и да било интелигентност и ако природата е решила по такъв начин да компенсира някои качества, изобщо не намирам, че е постъпила справедливо.

— За какво говориш, Луси?

— За почивните дни, скъпа. За хората, които ще пристигнат утре. През цялата нощ съм мислила за това и ужасно се притеснявам. Мидж, страшно се радвам, че можем да обсъдим въпроса заедно. Ти винаги си била толкова разумна и практична.

— Луси — изпъшка Мидж, — знаеш ли колко е часът?

— Не съвсем точно, скъпа. Знаеш, че никога не обръщам внимание на времето.

— Шест и петнадесет.

— Да скъпа — каза лейди Ангкател без сянка на разкаяние.

Мидж я погледна втренчено.

Колко влудяваща, колко абсолютно невъзможна беше Луси!

„Наистина, мислеше си Мидж, не мога да разбера защо изобщо трябва да я търпим!“

В момента в който си го помисли, тя вече знаеше отговора. Луси Ангкател се усмихваше насреща й. Мидж я погледна и усети нейния неповторим и запленяващ чар, който дори на тази възраст, над шестдесетте, не й изневеряваше. Заради този чар хора от целия свят — чуждестранни владетели, личните им адютанти, висши правителствени служители — бяха понасяли неудобство, раздразнение и смущение. Детинското удоволствие и радост от това, което е направила, беше в състояние да обезоръжи всеки упрек. Луси трябваше само да отвори широко сините си очи, да протегне нежните си ръце и да прошепне:

„О, толкова съжалявам…“ и негодуванието моментално изчезваше.

— Скъпа — каза лейди Ангкател, — толкова съжалявам. Трябваше да ми кажеш!

— Казвам ти сега, но вече е твърде късно. Аз съм напълно будна.

— Божичко, какъв срам! Но ще ми помогнеш, нали?

— За почивните дни? Защо? Какво има?

Лейди Ангкател приседна на ръба на леглото. Мидж си помисли, че само тя бе способна да седи по този начин. Беше ефимерна като някоя фея, кацнала там за минутка.

Лейди Ангкател разпери безпомощно белите си ръце както птичка пърха с крила.

— Идват все хора, които не трябва — имам предвид, че не трябва да бъдат заедно. Иначе всички те са очарователни.

— Кой ще идва?

Загорялата ръка на Мидж отметна гъстата й черна коса от високото чело. В нея нямаше нищо ефирно, нищо, което да напомня за фея.

— Ами Джон и Герда. Само по себе си това е добре. Защото Джон е очарователен и изключително привлекателен. А що се отнася до бедната Герда — всъщност исках да кажа, че трябва да бъдем много мили с нея. Изключително мили.

Подтикната от някакъв смътен инстинкт за покровителство, Мидж каза:

— Е, хайде, не е толкова лоша.