Агата Кристи - Имението Холоу

Какво не беше наред?

Слепи очи.

Слепи очи, които бяха по-красиви от зрящите… Очи, които разкъсват сърцето ти със слепотата си… Беше ли го уловила или не?

Да, но беше уловила и нещо друго, за което не си беше дала сметка. Като форма всичко беше наред. Но откъде се взе това неуловимо коварно излъчване?

Нещо внушаваше определено обикновена човешка злоба. Не беше се вслушвала и все пак по някакъв начин тази злоба беше достигнала нейното съзнание, а ръцете й я бяха предали на глината.

Нямаше да може, да, знаеше, че няма да може да я прогони…

Хенриета рязко се обърна. Може би просто си въобразяваше? Разбира се, че беше така. На сутринта щеше да се чувствува по-различно. Порази я мисълта колко уязвим може да е човек.

Все още намръщена, Хенриета отиде до другия край на ателието и спря пред фигурата на „Богомолката“.

Тя беше наред. Беше съхранила за векове това чудесно парче крушово дърво.

Огледа го критично. Да, без съмнение беше добро. Най-доброто нещо, което беше правила от много време. Беше предназначено за Международната група. Един наистина много ценен експонат.

Беше успяла с него — смирението, силата на врата, превитите рамене, леко повдигнатото лице без черти на индивидуалност — обожанието заличава личността.

Да — смиреност, обожание — и най-накрая онази посветеност, която вече прекрачва границата — идолопоклонничеството…

Хенриета въздъхна. Само Джон да не се бе ядосал толкова. Този гняв я беше стреснал. Беше разбрала нещо ново за него чрез гнева му, нещо, което според нея самият той не знаеше.

„Не можеш да я изложиш“ — беше отсякъл той.

„Ще го направя“ — бе отсякла и тя.

Бавно се приближи до Навзикая. Не виждаше нещо, което да не може да се оправи. Напръска я с вода и я зави с мокри парцали. Трябваше да остане така до понеделник или вторник. Нямаше за какво да бърза — всичко необходимо беше направено, формата се бе получила. От нея се искаше само търпение.

Очакваха я три щастливи дни с Луси, Хенри, Мидж и Джон!

Тя се прозя и се опъна с удоволствието, с което котката протяга всичките си мускули. Изведнъж я налегна огромна умора.

Взе една гореща вана и си легна. Опъна се на гръб и се втренчи в звездното небе през капандурата. Оттам очите й се спряха на малката лампа, която единствена оставаше да свети постоянно и която озаряваше стъклената маска — една от първите й работи. „Доста банално, мислеше си тя. Просто нищо особено. Добре, че човек се развива…“

А сега заспивай! Кафето я държеше будна, само ако тя предварително беше решила така.

Много отдавна се беше научила сама да призовава забравата.

Подбираш мислите си, без да се задълбочаваш в тях, просто ги пропускаш през себе си, никаква концентрация… Само ги оставяш да текат необезпокоявано.

Навън някой форсираше двигател, отнякъде се носеше дрезгав смях. Звуците се смесваха с потока на съзнанието й.

Колата, мислеше си тя, реве като тигър… жълто и черно… ивици като на листа — листа и сенки… гореща джунгла, после надолу по реката, широка тропическа река, към морето, корабът се готви за отплаване… прегракнали викове за сбогуване… двамата с Джон са на палубата, заминават… синьото море и отново двамата в салона, тя му се усмихва през масата, като вечерята в Мезон Доре… Бедният Джон, толкова е ядосан! Навън в нощта… и колата, включва плавно скоростите… без усилие се понася по пътя, извън Лондон… край Шовъл Даун… дърветата, тя обича дървета… Холоу… Луси… Джон… Джон… синдрома на Риджуей… милият Джон…

Тя постепенно изпадна в блажена забрава.

Изведнъж остро се сепна от някакво натрапчиво чувство за вина. Нещо, което трябваше да направи, а то й се бе изплъзнало.

Навзикая?

Хенриета неохотно стана от леглото. Запали осветлението, отиде до стойката, смъкна парцалите и ахна. Това не беше Навзикая, а Дорис Сандърс!

Прониза я остра болка. Умоляваше себе си: „Мога да я оправя, сигурна съм, че мога да я оправя…“

„Глупости — обади се истинската Хенриета. — Знаеш много добре какво трябва да направиш.“

Защото ако не го направеше сега, веднага — утре нямаше да има смелостта. Все едно унищожаваш собствената си плът и кръв. Ужасно боли!

Може би така се чувствува котката, когато трябва да убие уродливото си котенце, разсъждаваше Хенриета.

Пое дълбоко дъх и се вкопчи в глината. Мачкаше, извиваше и я свличаше от арматурата — голяма кална буца, която запокити в коритото с останалата глина.

Хенриета остана права, като гледаше изцапаните си от глината ръце, все още задъхана от острата, пронизваща болка. След това бавно почисти ръцете си.