Агата Кристи - Имението Холоу

Тя искаше нещо, което да й помогне да роди началото, което да даде живот на почти оформената й представа. Изминаваше огромни разстояния и с радост приветствуваше физическата умора. Безкрайният неутолим копнеж да зърне това нещо я пришпорваше до изтощение…

Вървеше като сляпа. Не забелязваше нищо около себе си. През цялото време се напрягаше, напрягаше се да види желаното лице… Чувствуваше се отпаднала болна и нещастна…

И тогава съвсем неочаквано, видя своя блян. Видя Навзикая! В автобуса на който се беше качила безцелно, очите й съзряха Навзикая — детския овал на лицето, полуотворените устни и очите — прекрасни, блуждаещи и празни.

Момичето натисна звънеца и слезе. Хенриета я последва. Вече беше съвсем спокойна и делова. Беше намерила това което искаше — агонията на безрезултатното търсене беше свършила.

„Извинете, че ви заговарям така. Ще ви кажа направо — аз съм скулптор и главата ви е точно това което търся.“

Беше дружелюбна чаровна завладяваща — както винаги, когато искаше нещо. Дорис Сандърс се бе колебала малко притеснена и едновременно поласкана.

„Всъщност не зная, не съм сигурна. Щом като става дума само за главата. Разбира се, аз никога не съм правила такива работи?“

Колебание в допустимите граници, деликатно подпитване за финансовата страна на въпроса.

„Разбира се, настоявам да приемете възнаграждение като професионален модел.“

И ето я Навзикая, седнала на подиума, щастлива от мисълта, че прелестите й ще бъдат увековечени (макар да не харесваше особено работите на Хенриета, разпръснати из ателието) и наслаждаваща се на възможността да говори за себе си пред толкова внимателен и изпълнен със съчувствие слушател.

На масата, встрани от подиума бяха оставени очила. Беше признала на Хенриета, че е силно късогледа и че без тях почти нищо не вижда, но заради суетата си ги слагаше колкото се може по-рядко и предпочиташе да се движи полусляпа. Хенриета й беше кимнала разбиращо. Вече знаеше причината за прекрасния блуждаещ поглед.

Времето минаваше. Хенриета остави инструментите си и широко протегна ръце.

— Готово. Свърших. Надявам се, че не си много уморена?

— Не, благодаря ви, мис Савърнейк. Беше много интересно. Наистина ли свършихте? Толкова бързо?

Хенриета се засмя.

— Не, всъщност още не. Ще трябва да поработя още малко, но ти няма да си ми необходима повече.

Момичето бавно слезе от подиума. Сложи си очилата и изведнъж сляпата невинност и неуловимият чар на лицето й изчезнаха. На тяхно място се настани една обикновена сладникава хубост.

Тя застана до Хенриета и погледна глинената фигура.

— О… — гласът й беше изпълнен с колебание и разочарование. — Май не прилича много на мен?

— Не. Това не е портрет — усмихна се Хенриета.

Едва ли можеше изобщо да се говори за прилика. Имаше нещо в разположението на очите и в линията на скулите — в тях Хенриета беше видяла същината от представата си за Навзикая. Това не беше Дорис Сандърс, а едно сляпо момиче, за което би могло да се напише поема. Устните бяха полуотворени като на Дорис, но не бяха нейните. Тези устни биха изричали други думи и мисли, а не мислите на Дорис…

Чертите бяха само загатнати. Това беше споменът за Навзикая, а не живото момиче…

— Предполагам — колебливо каза мис Сандърс, — че като свършите, ще изглежда по-добре. Наистина ли повече не се нуждаете от мен?

— Не, благодаря ти — каза на глас Хенриета, като в същото време си помисли: „И слава богу!“ — Беше направо великолепна. Много съм ти благодарна.

Тя изкусно се отърва от Дорис и се върна да си направи кафе. Беше ужасно уморена, но щастлива и спокойна.

„Сега отново съм нормален човек“ — с благодарност си помисли тя.

Изведнъж в мислите й изплува Джон.

„Джон — изрече наум името му тя. Топлина обля страните й и сърцето й подскочи от внезапно вълнение. — Утре отивам в имението Холоу и ще видя Джон…“

Беше се отпуснала неподвижно на дивана и отпиваше от горещото силно кафе. Изпи три чаши и почувствува, че жизнеността й се възвръща. Мислеше си, че е хубаво отново да си нормално човешко същество, да не си тласкан от неудовлетвореност и безпокойство, да не бродиш нещастно по улиците със страстния копнеж да откриеш нещо, без самият да знаеш какво!

Сега оставаше само упорит труд, но какво значение имаше това?

Тя стана остави празната чаша и се върна при Навзикая. Загледа се в нея и между веждите й започна бавно да се прокрадва недоволна бръчица. Не беше… Не беше съвсем…