Агата Кристи - Тайната на имението

— Няма да приключиш така бързо. Досега не ти споменах, но имам за теб още една задачка.

Антъни се отпусна в креслото и погледна мрачно приятеля си.

— Знаех си, че премълчаваш нещо. Че има някаква уловка.

— Няма такова нещо. Просто трябва да се помогне на една дама.

— Отказвам категорично да се забърквам в заплетените ти любовни истории.

— Няма никакви любовни истории. Не съм й виждал очите на тази жена. Чакай да ти разкажа за какво става дума.

— Щом се налага да изслушам поредната ти безкрайна история, имай добрината да ми налееш още една чаша.

Домакинът любезно изпълни това му желание и започна разказа си.

— Случи се, когато бях в Уганда. Там имаше един чужденец, на когото спасих живота…

— На твое място, Джими, щях да напиша книжка, озаглавена „Хората, на които спасих живота“. Вече втори човек спасяваш тази вечер.

— А, не беше нищо особено. Просто измъкнах чужденеца от реката. Като всички чужденци не знаеше да плува.

— Чакай малко. Тази история има ли нещо общо с предишната?

— Абсолютно нищо. Макар че, всъщност сега се сещам, този човек беше от Херцословакия. Прякорът му обаче беше Педро Холандеца.

— Чужденците имат какви ли не прякори — отбеляза с безразличие Антъни. — Карай по същество, Джеймс.

— Накратко, човекът ми беше много благодарен. Умилкваше ми се като куче. След около половин година умря от треска. Бях край него в предсмъртния му час. Преди да издъхне, успя да ми обясни развълнувано на някакъв неописуем жаргон, че ще ми издаде една тайна. Останах с чувството, че ми говори за златна мина. Пъхна в ръцете ми пакет, увит с непромокаема хартия, дотогава го бе държал в пазвата си. Тогава не му обърнах внимание. Отворих пакета чак след седмица. Трябва да призная, че го направих от любопитство. Не ми се вярваше Педро Холандеца да е имал хабер от златни мини, но знае ли човек откъде може да му излезе късметът…

— И като си помисли за злато, сърцето ти както винаги се разтуптя, нали, Джеймс? — прекъсна го Антъни.

— Никога дотогава не бях изпитвал такава погнуса. Златна мина, друг път! Макар че за онзи нещастник пакетът наистина е могъл да бъде златна мина. Знаеш ли какво имаше в него? Писма. И то писани от англичанка. Нечестивецът я бе изнудвал, при това има наглостта да завещае на мен това занимание.

— Разбирам благородния ти гняв, Джеймс, но нека все пак ти напомня, че чужденците са си чужденци. Човекът е имал добри намерения. Ти му спасяваш живота, той пък в знак на благодарност ти завещава средство за печелене на пари. Твоите високопарни британски идеали са му били чужди.

— Не ми стана ясно какво да правя с тези писма. Първата ми мисъл бе да ги изгоря. После обаче ми хрумна, че клетата жена няма как да узнае, че съм ги унищожил, и ще трепери от неизвестност и страх до края на живота си.

— Излиза, Джими, че си имал по-голямо въображение, отколкото предполагах — каза Антъни и запали цигара. — Да де, случаят се е оказал по-сложен, отколкото си мислех. Защо обаче не й ги изпрати по пощата?

— Подобно на всички жени, на повечето писма не бе писала дата и адрес. За адреса можех да се подосетя само по една дума, която открих в едно от писмата — „Чимнис“.

От удивление Антъни забрави да угаси клечката и я хвърли едва след като тя започна да обгаря пръстите му.

— Чимнис ли? Виж ти!

— Говори ли ти нещо?

— Става дума за едно от най-известните благороднически имения в Англия, драги ми Джеймс. За място, където крале, кралици и дипломати прекарват уикендите.

— Ето защо се радвам, че за Англия ще заминеш ти, а не аз — отвърна простичко Джими. — Разбираш от тези неща. Един канадски дървосекач като мен може да направи безброй бели. Ти обаче, след като си учил в Итън и Хароу…

— Само в едното училище — вметна скромно Антъни.

— По̀ ще се оправиш. Питаш ме защо не й ги изпратих по пощата? Видя ми се опасно. От писмата останах с впечатлението, че жената има ревнив съпруг. Представи си, че той отвори плика. Какво ще стане тогава с клетата дама? Ами ако вече не е сред живите? Писмата изглеждаха доста стари. В крайна сметка реших, че е най-правилно някой да отиде в Англия и да й ги предаде на ръка.

Антъни загаси цигарата, отиде при Джими и го потупа дружески по гърба.

— Ти си същински рицар, Джими — каза му. — Канадските лесове трябва да се гордеят с теб. Едва ли ще свърша тази работа добре като теб.

— Но ще я свършиш, нали?

— Естествено.

Макграт стана, отвори едно чекмедже, извади оттам връзка писма и я метна върху масата.