Агата Кристи - Тайната на имението

— Добре ли те чух, Джими? Хиляда лири ли?

— Да, приятелю, и се моля на Бога да не е някаква плоска шега. Знаеш, че не бива да вярваме на князе и политици. Така или иначе, ръкописът ме завари в лош момент. Вече си бях уредил пътуването за вътрешността на Африка. Запалил съм се, защото няма да имам друг такъв шанс.

— Непоправим си, Джими. Хиляда лири на ръка струват много повече от някакво митично злато.

— Ами я си представи, че някой си прави майтап. Така или иначе, вече се бях приготвил, и билет за Кейптаун си бях купил и хоп — изведнъж те срещам!

Антъни стана и запали цигара.

— Започвам да разбирам накъде биеш, Джими. Решил си да идеш да търсиш златото и да оставиш на мен да прибера хилядата лири. Какъв ще е моят дял от това начинание?

— Една четвърт устройва ли те?

— Двеста и петдесет лири, необлагаеми с данъци, така ли?

— Точно така.

— В такъв случай смятай сделката за сключена. А сега, за да те ядосам, ще ти кажа, че щях да се съглася и на сто лири. Знай, любезни ми господин Джеймс Макграт, че няма да умреш в леглото си, броейки парите в банковите си сметки.

— Значи си съгласен?

— Съгласен съм, нали ти казах. Туристическа агенция „Касъл“ да върви по дяволите!

Вдигнаха тържествено чаши.

— Така… — каза Антъни, след като допи чашата и я остави върху масата. — С кой кораб щеше да отплаваш?

— С „Гранарт Касъл“.

— Сигурно си купил билета на свое име, така че може би ще е по-добре да пътувам като Джеймс Макграт. Защо да се занимаваме с визи и паспорти?

— Ами да! Изобщо не си приличаме. Предполагам обаче, че описанията на външността ни ще са еднакви. Ръст метър и осемдесет, коса кестенява, очи сини, нос обикновен, брадичка обикновена…

— Мен не ме смятай за обикновен. Ще ти кажа, че агенция „Касъл“ ме предпочете сред множеството кандидати именно заради приятната външност и изисканите обноски.

Джими се ухили.

— Тази сутрин видях какви са ти обноските.

— Да де!

Антъни започна да се разхожда напред-назад из стаята. Бе смръщил вежди, мина известно време, преди да проговори отново.

— Джими — рече той най-сетне, — Стилптич умря в Париж. Какъв смисъл виждаш в изпращането на един ръкопис от Париж до Лондон през Африка?

Джими безпомощно поклати глава.

— Не знам.

— Не е ли по-разумно да сложиш ръкописа в един илик и да го изпратиш по пощата?

— Така е, и на мен ми се вижда по-разумно.

— Разбира се — продължи Антъни, — по силата на протокола крале, кралици и висши държавни служители не правят нищо по най-простия и практичен начин. Същото важи и за пратениците на кралете. Още от средновековието са им давали кралски печати и пръстени, които да им отварят всички врати. „Сезам, отвори се, идва кралският пратеник.“ Обикновено от тях са се възползвали случайни хора, които са ги крали от притежателите им. Винаги съм се чудел как не се е намерил някой хитрец, който да фалшифицира тези пръстени и да ги продава по сто дуката парчето. В средновековието хората май не са били предприемчиви. Джими се прозя.

— Виждам, че размислите ми за средните векове не те интересуват. Нека тогава се върнем на граф Стилптич. Даже и за дипломатически куриер пътуването от Франция до Англия през Африка изглежда доста странно. Ако графът е искал да ти подари хиляда лири, е могъл да те спомене в завещанието си. Слава Богу, с теб не страдаме от излишна гордост и никога не бихме се отказали от такива пари! Остава възможността графът да е бил изкуфял.

— Изкуфял ли? — Антъни се намръщи и продължи да се разхожда из стаята. — А ти прочете ли го? — попита внезапно.

— Какво да съм прочел?

— Ръкописа.

— Боже мой, не съм. Защо според теб да го чета?

Антъни се усмихна.

— Знаеш, че мемоарите често са създавали главоболия. Недискретни разкрития на чужди тайни и така нататък. Хора, които цял живот са мълчали като риби, изведнъж усещат радостно вълнение при мисълта, че ще създадат неприятности, когато самите те вече са на оня свят. Сякаш изпитват някакво злорадство. Джими, що за човек беше граф Стилптич? Знам, че имаш набито око за хората. Според теб той би ли могъл да е отмъстителен стар дявол?

Джими поклати глава.

— Трудно ми е да кажа. Първата вечер бе направо гипсиран. На другия ден се бе превърнал в изключително приятен дядка с прекрасни обноски. Наговори толкова комплименти по мой адрес, че от неудобство ми идеше да се скрия вдън земя.

— Докато беше пиян, успя ли да ти каже нещо интересно?