Агата Кристи - Тайната на имението

Мис Тейлър се засмя.

— Ах, този мистър Кейд! Нали е страшно забавен?

— Време е за утринния чай — внезапно рече Антъни. — Насам, ако обичате. На съседната улица има прекрасна сладкарница.

— Предполагам — започна мисис Калдикот с гърления си глас, — че този разход е за сметка на компанията.

— Уви, мисис Калдикот, не е — отвърна Антъни с професионален тон. — Утринният чай е за сметка на клиента.

— Това е неучтиво.

— Какво да се прави, мисис Калдикот, животът е пълен с изпитания, нали? — опита се Антъни да я развесели.

— Така си и знаех. Добре че сутринта на закуска напълних една кана с чай. Сега ще го стопля на примуса. Хайде, мъжо, идвай!

Мистър и мисис Калдикот се понесоха със сияещ вид към хотела. Даже гърбът на мисис Калдикот излъчваше самодоволството, породено от нейната предвидливост.

— Боже! — изропта Антъни. — Какви ли хора няма в този свят.

Поведе останалата част от компанията към сладкарницата. Мис Тейлър седна до него и възобнови разпита си.

— От колко време не се бяхте виждали с приятеля си?

— От около седем години.

— В Африка ли се запознахте?

— Да, но не в тази част. Когато за първи път се срещнах с Джими Макграт, вече го бяха подготвили за казана. Някои племена във вътрешността на континента са людоеди, сигурно знаете. Пристигнахме тъкмо навреме.

— И какво стана?

— Стана една приятна малка веселба. Очистихме част от разбойниците, а останалите си плюха на петите.

— Ах, мистър Кейд, животът ви наистина е бил наситен с приключения!

— Животът ми бе много спокоен, уверявам ви.

Дамата обаче очевидно не му повярва.

Някъде към десет часа вечерта Антъни Кейд влезе в малката стая, където Джими Макграт вече се бе надвесил над няколко бутилки.

— За мен по-силно питие, Джеймс — каза му. — Уверявам те, имам основания.

— Вярвам ти, приятелю. Никога не бих се заел с работа като твоята.

— Предложи ми друга и веднага ще напусна.

Макграт си приготви питие, погълна го с тренирано движение и си наля второ.

— Сериозно ли говориш, приятелю?

— За какво?

— Че ще зарежеш тази работа, ако ти осигуря друга.

— Защо питаш? Да не би да имаш възможност да ми осигуриш такава работа? Защо в такъв случай не си се заел с нея ти?

— Мога да го направя, но нямам ищах. Затова я предлагам на теб.

Антъни се усъмни.

— Какво й има, че не искаш да се заемеш с нея? Да не са те хванали за преподавател в неделно училище?

— Както ме гледаш, би ли се намерил човек, който да ми предложи да преподавам в неделно училище?

— Ако те познава, не.

— Работата си е много хубава. Нищо й няма.

— Да не предполага разходка до Южна Америка? Отдавна ми се ще да отида там. Не минава ден, без в някоя от тамошните малки републики да спретнат революция.

Макграт се ухили.

— Открай време си падаш по революциите. За теб май най-важното е да има патаклама.

— Просто си давам сметка, че достойнствата ми ще бъдат добре оценени в тези места. В една революция бих могъл да бъда много полезен, за която и да е от двете враждуващи страни. Къде-къде по-приятно е да се занимаваш с революции, отколкото да се препитаваш с честен труд.

— И преди си ми го казвал, приятелю. Не, нямах предвид Южна Америка. Имам предвид Англия.

— Англия ли? Завръщане на героя в родния му край след дългогодишно отсъствие? Как мислиш, Джими, след седем години могат ли да те опандизят за неплатени сметки?

— Не ми се вярва. Е, искаш ли да чуеш подробности те?

— Искам. Но още ме смущава, че ти самият не се заемаш с работата.

— Ще ти обясня защо. В момента търся злато, Антъни. По-точно, ще го търся във вътрешността на континента.

Антъни подсвирна и го погледна.

— Значи отново си се поддал на старата си страст, Джими. Отново искаш да си начешеш крастата и да се посветиш на своето хоби. Не познавам по-запален златотърсач.

— И в края на краищата ще открия злато. Ще видиш.

— Всъщност защо пък не! Всеки си има хоби. Аз си падам по патакламите, ти — по златото.

— Сега ще ти разкажа цялата история. Нали си чувал за държавата Херцословакия?

Изведнъж Антъни го погледна сериозно.

— Херцословакия ли?

В гласа му се появи странна нотка.

— Да. Не си ли чувал за нея?

Измина доста време, докато Антъни отговори.

— Знам само това, което е известно на всички. Ако не се лъжа, беше на Балканите. Не знам кои са главните й реки, нито най-големите й планини, известно ми е само, че са много. Столица — Екарест. Население — предимно разбойници. Хоби — убийство на крале и вдигане на революции. Последен крал — Николай IV, убит преди около седем години. Оттогава е република. Много приятно място. Трябваше да ми кажеш от самото начало, че работата е свързана с Херцословакия.