Агата Кристи - Куклата на шивачката

— Това е сестра ми Силвия — и пред себе си видях прекрасното лице на момичето, което онзи мъж душеше… а после ми представиха и нейния годеник — висок, тъмнокос и с белег на лявата страна на лицето.

Е, това е. Хайде сега помислете и кажете какво бихте направили вие на мое място. Пред мен стоеше момичето… същото момиче и същият мъж, когото видях да я души, а само след месец те щяха да се оженят… Беше ли това някакво пророческо видение за бъдещето? Дали Силвия и съпругът й щяха след време да дойдат тук, да се настанят в тази стая (най-хубавата свободна стая) и дали сцената, на която бях станал свидетел, нямаше да се превърне в зловеща реалност?

Какво трябваше да сторя? Можех ли въобще да направя нещо? Щеше ли някой — Нийл или самото момиче — да ми повярват? Отново и отново премислях всичко това през седмицата през която бях там. Да проговоря или да мълча? А освен това, се бе появило и друго усложнение — влюбих се в Силвия Карслейк от пръв поглед… желаех я повече от всичко на света, а това някак си ми връзваше ръцете.

От друга страна, ако продължавах да мълча, Силвия щеше да се омъжи за Чарлз Кроули и той щеше да я убие…

И така, в деня преди да си замина, аз й разказах всичко. Заявих, че очаквам тя да ме вземе за смахнат, но тържествено се заклех, че й предавам нещата такива, каквито ги видях и знам, че след като тя е решила да се омъжи за Кроули, аз съм длъжен да й разкажа моето странно преживяване.

Тя ме изслуша, без да ме прекъсва. В очите й имаше нещо, което не разбирах. Въобще не изглеждаше ядосана. Когато свърших, тя сериозно ми благодари. А аз не спирах да повтарям като малоумен:

— Видях го. Наистина видях всичко това.

А тя ми каза:

— Сигурно е така, щом ми го казвате. Вярвам ви.

Накрая аз си заминах, без да съм наясно дали съм постъпил правилно или съм се държал като глупак, но седмица по-късно Силвия развали годежа си с Чарлз Кроули. После започна войната и нямаше време да се мисли за такива неща. Веднъж или два пъти, докато бях в отпуск, случайно срещнах Силвия, но се стараех да я избягвам, доколкото бе възможно.

Обичах я и я желаех повече от всякога, но някак си усещах, че не би било почтено да се срещам с нея. Заради мен тя бе развалила годежа си с Кроули и си казвах, че бих могъл да оправдая това свое деяние само като демонстрирам абсолютно безразличие.

Сетне, в хиляда деветстотин и шестнадесета година, Нийл бе убит и на мен се падна да разкажа на Силвия за последните му мигове. След тази случка отношенията ни не можеха да останат същите. Силвия обожаваше Нийл, а той беше най-добрият ми приятел. Тя бе красива, възхитително красива в скръбта си. Успях да си наложа да мълча и отново заминах на фронта, молейки се някой куршум да сложи край на жалкото ми съществувание. Животът без Силвия ми се виждаше безсмислен.

Но не ми било писано да умра от куршум. Един ме беше одраскал под дясното ухо, а друг бе спрян от табакерата в джоба ми, но и в двата случая се отървах невредим. Чарлз Кроули бе убит по време на акция в началото на хиляда деветстотин и осемнадесета година.

Това някак промени нещата. Прибрах се у дома през есента на същата година, точно преди деня на сключване на Примирието. Отидох право при Силвия и й заявих, че я обичам. Не таях надежда, че веднага ще отвърне на чувствата ми и щях да си изгубя ума от щастие, когато тя ме попита защо не съм й казал по-рано. Измънках нещо за Кроули и тя отвърна:

— Защо мислите, че скъсах с него? — И после ми разказа, че се била влюбила в мен също както и аз в нея — в мига, в който ме видяла.

Споделих своето мъчителното подозрение, че е развалила годежа си заради историята, която й бях разказал, а тя се засмя снизходително и добави, че ако човек наистина обича друг, той не би се уплашил от подобно нещо. Отново се върнахме към онова мое видение и решихме, че е било странно, но нищо повече.

За времето след това няма какво толкова да се разказва. Аз и Силвия се оженихме и бяхме много щастливи. Но сега, когато тя вече бе моя, разбрах, че не съм идеалният съпруг. Обичах я всеотдайно, но бях ревнив. Изпитвах глупава ревност дори ако само се усмихнеше на някого. В началото й бе забавно, мисля, че дори донякъде й харесваше. Поне й доказваше колко много съм привързан към нея. Що се отнася до мен, аз съзнавах, че без съмнение това мое поведение бе не само глупаво, но то заплашва спокойствието и щастието на съвместния ни живот. Знаех това, но не можех да се променя. Всеки път, когато Силвия получеше писмо и не ми го показваше, се чудех от кого е. Ако се усмихнеше или се заговореше с някой мъж, ставах мрачен и подозрителен.