Агата Кристи - Куклата на шивачката

Жената на викария се появи иззад ъгъла на къщата. Ръцете й бяха пълни с хризантеми. Грубите й туристически обувки бяха целите в лепкава градинска кал, от която имаше даже и по носа й, но тя съвсем не забелязваше това.

Последва лека схватка, докато отвори ръждясалата порта, която едва се държеше на пантите си. Един повей на вятъра подхвана измачканата й филцова шапка и я килна още повече.

„О, господи!“ — рече Бънч.

Кръстена от оптимистично настроените си родители Дайана, мисис Хармън бе станала Бънч 1 1 Bunch (англ) — пухкав, пълничък — Б.пр. по доста понятни причини още като дете и оттогава това име се бе залепило за нея. Притиснала хризантемите към себе си, тя мина през портата, влезе в двора на църквата и стигна до входа й.

Ноемврийският въздух бе мек и влажен. По небето се носеха облаци, като тук-там помежду им се откриваха късчета синьо небе. В църквата бе студено и тъмно, отопляваха я само по време на служба.

„Б-р-р-р! — възкликна Бънч. — Добре ще е да свърша по-бързо. Не искам да умра от студ.“

Със сръчност, придобита с времето, тя приготви необходимите принадлежности — вази, вода и поставки за цветята.

„Ех, да имахме лилии! — помисли си Бънч. — Омръзнаха ми тези мършави хризантеми!“ — Чевръстите й пръсти нагласиха цветята по местата им.

В композицията й нямаше нищо оригинално или артистично, тъй като самата Бънч Хармън не бе нито артистична, нито оригинална, но пък се получи една приятна и семпла подредба. Понесла внимателно вазите, Бънч мина между пейките и пое към олтара. В този миг се показа слънцето.

Светлината му нахлу през източния прозорец, чието стъкло бе ярко оцветено предимно в синьо и червено — дар от някакъв заможен викториански черковник. Внезапно разкрилото се великолепие бе направо изумително.

„Като скъпоценни камъни“ — помисли си Бънч. Изведнъж тя се закова на място, вперила поглед пред себе си. На стъпалата при олтара лежеше тъмна сгушена фигура.

Бънч внимателно остави цветята, приближи се и се наведе над нея. Беше мъж, свит на кълбо. Тя коленичи до него, после бавно и внимателно го преобърна. Пръстите й напипаха пулса му — толкова слаб и неравномерен, който, както и почти зеленикавата бледост на лицето му, сочеше едно-единствено нещо — без съмнение, помисли си Бънч, този човек умира.

Той беше към четиридесет и пет годишен, с тъмен, износен костюм. Тя отпусна безжизнената му ръка, която бе повдигнала и погледна другата. Сякаш бе свита в юмрук на гърдите му. Като я разгледа по-отблизо, тя видя, че пръстите стискат нещо, което прилича на голямо парче памук или носна кърпа, здраво притисната към гърдите му. Около свитата китка личаха петна от засъхнала кафява течност, за която Бънч се досети, че е кръв. Тя се отдръпна назад и се намръщи.

Очите на мъжа бяха затворени, но в този момент той изведнъж повдигна клепачи и се втренчи в лицето на Бънч. Погледът му не беше нито мътен, нито блуждаещ — напротив, гледаше живо и разумно. Устните му се раздвижиха и Бънч се наведе към него, за да долови думите, или по-точно думата, защото той изрече само една:

— Светилище.

Стори й се, че съзря лека усмивка, когато той промълви тази дума. Не, нямаше грешка, защото след миг той отново изрече:

— Светилище…

После той въздъхна продължително и затвори очи. Пръстите на Бънч отново подириха пулса му. Не бе съвсем изчезнал, но вече бе по-слаб и още по-неравномерен. Тя решително се изправи.

— Не мърдайте — каза тя. — Даже не се опитвайте. Отивам за помощ.

Мъжът отново отвори очи, но сега вниманието му бе насочено към многоцветната светлина, струяща през източния прозорец. Той промълви нещо, което Бънч не можа да разбере добре. Тя се сепна при мисълта, че това може би е името на съпруга й.

— Джулиан? — каза тя. — Дошли сте тук, за да намерите Джулиан?

Но отговор не последва. Човекът лежеше със затворени очи, дишайки бавно и немощно.

Бънч се обърна и бързо напусна църквата. Погледна часовника си и кимна с известно задоволство. Доктор Грифитс сигурно все още е в кабинета си. Беше само на няколко минути пеша от църквата. Тя влетя, без да звъни или чука, мина през чакалнята и влезе в кабинета.

— Трябва да дойдете веднага — каза Бънч. — Един човек умира в църквата.

Няколко минути по-късно доктор Грифитс се изправи след краткия си преглед.

— Можем ли да го пренесем оттук до дома ви? Там ще мога да направя нещо повече за него, макар че едва ли ще има кой знае каква полза.