Агата Кристи - Куклата на шивачката

Час и половина по-късно двете дами, облечени повече от зле и с окаян външен вид, прегърнали вързопи с драгоценно домашно бельо, седяха в малката кръчмичка „Ябълково клонче“ и възстановяваха силите си със стек, пудинг с бъбреци, последвани от ябълкова пита и крем карамел.

— Тази хавлия е с истинско довоенно качество — продума мис Марпъл леко задъхана. — С монограм „Д“ на нея. Какъв късмет, че жената на Реймънд се казва Джоан. Смятам да не ги ползвам, докато не ми потрябват и ако се спомина по-рано, отколкото очаквам, те ще й свършат чудесна работа.

— Аз пък наистина имах нужда от кърпи за стъкло — рече Бънч. — А и тези са много евтини, макар и не колкото другите, които онази червенокоса жена успя да отмъкне преди мен.

В този момент в „Ябълковото клонче“ влезе елегантна млада жена, гримирана доста силно, с много руж и червило. След като разсеяно се огледа за миг, тя се завтече към тяхната маса и остави един плик до лакътя на мис Марпъл.

— Заповядайте, мис — каза живо тя.

— О, благодаря ти, Гладис — рече мис Марпъл. — Много ти благодаря. Беше много мило от твоя страна.

— За мен винаги е удоволствие да ви услужа — каза Гладис. — Ърни все ми повтаря „Всичко полезно, което си научила, е от тази твоя мис Марпъл, при която работеше“. За мен наистина е удоволствие да ви услужа, мис.

— Толкова мило момиче — каза мис Марпъл, след като Гладис си отиде. — Винаги отзивчива и готова да помогне.

Тя погледна в плика и го подаде на Бънч.

— А сега внимавай, скъпа — каза тя. — Между другото, спомних си за онзи приятен млад инспектор от Мелчестър. Дали е още там?

— Не знам — каза Бънч. — Вероятно.

— Е, и да не е — замислено рече мис Марпъл, — винаги бих могла да се обадя на областния началник на полицията. Мисля, че той ме помни.

— Разбира се, че те помни — каза Бънч. — Всеки би те запомнил. Ти си уникална. — И тя се изправи.

С пристигането си на Падингтън Бънч отиде в багажната служба и представи квитанцията. Не след дълго й предадоха един доста стар и очукан куфар. Тя го взе и се запъти към перона.

По време на пътуването й до вкъщи не се случи нищо особено. Когато влакът наближи Чипинг Клегхорн, Бънч стана и взе стария куфар. Едва бе слязла от вагона, когато един мъж, който тичаше по перона, внезапно изтръгна куфара от ръцете й и хукна през глава.

— Стой! — извика Бънч. — Спрете го! Спрете го! Той ми взе куфара!

Кондукторът на тази малка, селска гаричка бе човек с доста бавни реакции и точно бе започнал да казва:

— Ей, чакайте, не можете да правите това… — когато един силен удар в гърдите го отхвърли настрана и мъжът с куфара излетя от гарата. Запъти се към една чакаща кола, хвърли куфара вътре и точно понечи да се вмъкне след него, когато една ръка се стовари на рамото му и преди да успее да помръдне, той чу гласа на полицай Абъл.

— Така, какво значи всичко това?

Запъхтяна, Бънч дотича откъм гарата.

— Той отмъкна куфара ми. Точно когато слизах от влака.

— Глупости — каза мъжът. — Не знам за какво говори тази жена. Това е моят куфар и с него слязох от влака.

Той погледна Бънч с празен поглед. Никой не би предположил, че мисис Хармън и полицай Абъл са прекарвали заедно доста от половинчасовите почивки на последния, обсъждайки ползата от естествения тор и костеното брашно за розовите храсти.

— Вие, госпожо, казвате, че това е вашият куфар — рече полицай Абъл.

— Да — каза Бънч. — Точно така.

— А вие, сър?

— Аз твърдя, че куфарът е мой.

Мъжът бе висок, тъмнокос и добре облечен. Говореше провлачено и от маниерите му лъхаше високомерие. Откъм колата се чу женски глас:

— Разбира се, че това е твоят куфар, Едуин. Не мога да разбера какво иска тази жена.

— Ще трябва да изясним това — каза полицай Абъл. — Ако куфарът е ваш, какво има вътре, госпожо?

— Дрехи — рече Бънч. — Дълго палто на точки с боброва яка, два вълнени джемпъра и чифт обувки.

— Е, това е достатъчно — каза полицаят Абъл.

Той се извърна към мъжа.

— Аз шия сценични костюми — изрече важно тъмнокосият мъж. — В този куфар има театрален реквизит, който нося за едно самодейно представление.

— Добре, сър — каза полицай Абъл. — Е, сега ще погледнем вътре и ще разберем. Можем да идем до участъка, но ако бързате, можем да се върнем в гарата и ще го отворим там.

— Това ме устройва — рече тъмнокосият мъж. — Между другото, казвам се Мос, Едуин Мос.

Стиснал куфара в ръце, полицаят пое обратно към гарата.

— Ще занеса това до багажната служба, Джордж — обърна се той към кондуктора.