Агата Кристи - Куклата на шивачката

— Разбира се, че нямам нищо против — каза Бънч. — Съвсем естествено. Просто исках да има какво да им кажа.

— Е, аз ще тръгвам — каза сержант Хейз.

— Благодарна съм все пак — рече Бънч, докато вървяха заедно към изхода, — че не е било убийство.

Пред портата на къщата бе спряла кола. Сержант Хейз я погледна и отбеляза:

— Изглежда мистър и мисис Екълс вече са тук, за да поговорят с вас, госпожо.

Бънч мобилизира силите си за нелекото изпитание, което явно я очакваше.

„Все пак — помисли си тя — винаги мога да извикам Джулиан на помощ. Пасторите са точно за това — да утешават опечалените“.

Бънч нямаше никаква представа как точно биха могли да изглеждат мистър и мисис Екълс, но още докато ги поздравяваше осъзна, че я обзема изненада. Мистър Екълс бе як, червендалест мъж и си личеше, че по принцип е жизнерадостен и закачлив. Във външния вид на мисис Екълс имаше нещо смущаващо. Тя имаше тънки, злобно присвити устни, а гласът й бе тънък и писклив.

— Както можете да си представите, мисис Хармън, това е ужасен шок — каза тя.

— О, зная — рече Бънч. — Абсолютно права сте. Моля, седнете! Да ви предложа… е, може би е малко рано за чай…

Мистър Екълс махна с пухкавата си ръка.

— Не, не, няма нужда — каза той. — Много любезно от ваша страна, наистина. Ние просто искахме да… да… е, каквото ви е казал бедният Уилям и… нали знаете…

— Доста време бе в чужбина — каза мисис Екълс. — И мисля, че може би там е преживял доста неприятни неща. След като си дойде вкъщи, беше много затворен и потиснат. Казваше, че този свят бил ужасен и че от живота не можело да се очаква нищо добро. Бедният Бил, беше все мрачен.

Бънч ги изгледа за миг, без да проговори.

— Той отмъкна пистолета на мъжа ми — продължи мисис Екълс. — Без наше знание. После изглежда е дошъл тук с автобус. Смятам, че е много благородно от негова страна. Не е искал да го направи в дома ни.

— Ех, бедният, бедният! — каза мистър Екълс с въздишка. — Не бива да го съдим.

Последва още една кратка пауза и мистър Екълс рече:

— Успя ли да каже нещо? Последни думи или нещо такова?

Лъскавите му свински очички внимателно изучаваха Бънч. Мисис Екълс също се наклони напред, сякаш нямаше търпение да чуе отговора.

— Не — тихо изрече Бънч. — Преди да умре, е дошъл в църквата да потърси убежище.

Мисис Екълс произнесе озадачено:

— Убежище? Не мисля, че добре ви…

Мистър Екълс я прекъсна:

— Убежище в светилището, скъпа — рече той нетърпеливо. — Това имаше предвид жената на викария. Било е грях… самоубийство, нали разбираш. Мисля, че е искал да се покае.

— Опита се да каже нещо, преди да умре — рече Бънч. — Започна с „моля“, но не можа да продължи.

Мисис Екълс допря носната си кърпа до очите си и подсмръкна.

— О, Боже — каза тя. — Ужасно е мъчително, нали?

— Хайде, хайде, Пам — рече съпругът й. — Не се разстройвай. Нищо не може да се направи. Горкият Уилям. Сега поне почива в мир. Е, много ви благодарим, мисис Хармън. Надявам се, че не сме ви прекъснали работата. Съпругата на един викарий е заета жена, знаем това.

Те се ръкуваха с нея, после изведнъж Екълс се обърна и каза:

— А, да, още само едно нещо. Мисля, че сакото му е тук, у вас, нали?

— Сакото му? — намръщи се Бънч.

— Бихме искали да приберем нещата му — каза Екълс. — Нали знаете, сантименталности…

— В джобовете му имаше часовник, портфейл и билет за влак — каза Бънч. — Дадох ги на сержант Хейз.

— Е, тогава всичко е наред — рече мистър Екълс. — Предполагам, че той ще ни ги предаде. Личните му документи сигурно са в портфейла.

— В него имаше само банкнота от една лира — каза Бънч. — Нищо друго.

— Никакви писма, нищо такова?

Бънч поклати глава.

— Е, благодарим ви отново, мисис Хармън. Сакото му, сигурно и то е при сержанта, нали?

Мъчейки се да си спомни, Бънч се намръщи.

— Чакайте малко — каза тя. — Не мисля, че… я да видим. Ние с доктора свалихме сакото, за да прегледаме раната му. — Тя обходи стаята с блуждаещ поглед. — Трябва да съм го занесла горе заедно с кърпите и легена.

— Чудя се, мисис Хармън, дали ще имате нещо против… Бихме искали да вземем сакото му. Нали знаете, последната дреха, която е носил. Е, жена ми е малко сантиментална…

— Разбира се — каза Бънч. — Искате ли първо да го почистя? Боя се, че е доста… е, доста е изцапано.

— О, не, не, не, няма значение.

Бънч се намръщи.

— Чудя се къде ли е сега… извинете ме за момент. — Тя се качи на горния етаж и след няколко минути се върна. — Много съжалявам — каза тя задъхано. — Моята прислужница го сложила при дрехите за химическо чистене. Отне ми доста време, докато го намеря. Ето, вземете го. Ще ви го увия в хартия.