Агата Кристи - Куклата на шивачката

— Мили Боже, кой не би се страхувал?

— Искам да кажа — какво толкова е станало, в края на краищата! Нищо кой знае какво — просто една кукла, която обикаля из стаята. Мисля, че всъщност не е точно кукла… ами е полтъргайст.

— Това е добра идея.

— Да, но не ми се вярва много. Мисля, че… че все пак си е кукла.

— Сигурна ли сте, че наистина не знаете откъде се е взела?

— Нямам и най-малката представа — каза Алиша. — И колкото повече мисля, толкова повече съм сигурна, че не съм я купувала и че никой не му я е давал. Смятам, че тя… тя просто сама е дошла.

— Мислите ли, че някога ще си отиде?

— Всъщност — рече Алиша — не виждам защо ще го прави — нали получи, каквото искаше.

Но изглежда не беше съвсем така. На другия ден, когато Сибил влезе в салона, дъхът й внезапно секна. После тя се провикна нагоре:

— Мис Кум, мис Кум, слезте долу!

— Какво има? — тя беше станала късно и тъй като ревматизмът в дясното й коляно се беше обадил, предпазливо заслиза по стълбите.

— Какво ви става, Сибил?

— Вижте, вижте какво е станало!

Те стояха на прага на салона. Куклата бе седнала на дивана, отпуснала се небрежно върху една от страничните му облегалки.

— Излязла е — каза Сибил. — Излязла е от онази стая! Сега иска и тази!

Алиша Кум приседна до вратата.

— Накрая — рече тя — предполагам, че ще иска да й отстъпим и цялата къща.

— Като нищо — отвърна Сибил.

— Ах, ти гадна, подла, злобна твар! — викна Алиша на куклата. — Дошла си тук да ни вадиш душата ли? Не те искаме!

Стори й се, както и на Сибил, че куклата лекичко помръдна. Сякаш крайниците й още повече се отпуснаха. Дългата й, протегната ръка лежеше върху облегалката на канапето, а полускритото й лице сякаш надничаше изотдолу. При това с лукав, злобен поглед.

— Ужасно създание — рече Алиша. — Не мога да я понасям! Не мога повече да я понасям!

Изведнъж, за учудване на Сибил, тя влетя в стаята, вдигна куклата, изтича до прозореца, отвори го и я запрати на улицата. От Сибил се откъсна тих, ужасен стон.

— О, Алиша, не трябваше да правите това! Уверена съм, че не трябваше!

— Трябваше нещо да сторя — каза Алиша Кум. — Не можех повече да издържам.

Сибил отиде при нея до прозореца. Там, долу на паважа, куклата лежеше с отпуснати крайници и с лице върху настилката.

— Вие я убихте! — извика Сибил.

— Не говорете глупости… как мога да убия нещо, направено от парчета кадифе и копринени парцали. Та тя не е жива.

— Изглежда поразително жива — рече Сибил.

Дъхът на Алиша секна.

— Мили Боже, онова дете…

Едно малко парцаливо момиченце се приближи до куклата на паважа. То хвърли поглед към двата края на улицата, която сутрин не бе особено оживена, макар че имаше автомобилно движение, и сетне, очевидно доволно, детето се наведе, взе куклата и хукна към другата страна на шосето.

— Спри, спри! — извика Алиша и се обърна към Сибил. — Тя не трябва да взима куклата, не трябва! Тя е опасна… самото зло! Трябва да го спрем!

Но не те спряха момиченцето, а автомобилното движение. В същия миг три таксита се появиха от едната посока, а от другата се зададоха две товарни камионетки. Момиченцето се озова насред автомобилите по средата на пътя. Сибил се втурна по стълбите, а Алиша Кум я последва. След като се промъкна между една лека кола и една камионетка, Сибил, следвана по петите от Алиша, стигна до момиченцето, преди то да успее да премине през автомобилното движение и да се добере до другата страна на пътя.

— Не бива да взимаш тази кукла! — извика Алиша Кум. — Върни ми я!

Детето я погледна. Беше кльощаво момиченце на около осем години, леко кривогледо. На лицето му се четеше упорство.

— Що да ви я дам? — каза то. — Изхвърлихте я през прозореца, видях ви. Щом сте го направили, значи не я искате и сега тя е моя.

— Ще ти купя друга кукла — неистово извика Алиша. — Ще отидем в някой магазин за играчки, където поискаш… и ще ти купя най-хубавата кукла, която можем да намерим. Но ми върни тази.

— Няма! — каза детето и ръцете му покровителствено обгърнаха кадифената кукла.

— Трябва да я върнеш — каза Сибил, — тя не е твоя! — После протегна ръка, за да вземе куклата от детето, но то тропна с крак, обърна се и им извика:

— Няма! Няма! Няма! Тя е моя, аз я обичам! Вие не я обичате! Мразите я. Ако я обичахте, нямаше да я хвърлите през прозореца. А аз я обичам, казвам ви. И тя това иска. Иска някой да я обича! — После момиченцето се шмугна като змиорка между колите, пресече улицата и побягна по една тясна уличка. Изчезна, преди двете по-възрастни жени да се решат да се запровират между колите и да я последват.