Агата Кристи - Куклата на шивачката

— Така ще изглеждаме като пълни глупачки — каза Алиша Кум. — Не го мислех сериозно. Не, предполагам, че ще трябва да я караме така, докато…

— Докато какво?

— О, не знам — рече Алиша и неуверено се засмя.

На другия ден, когато Сибил пристигна, намери вратата на пробната заключена.

— У вас ли е ключът, мис Кум? Да не би да сте заключили снощи?

— Да, заключих и така ще си остане.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че й преотстъпвам стаята. Може да си я ползва. Не ни трябват две стаи. Дрехите ще се пробват тук.

— Но това е вашата стая, която използвате за дневна.

— Е, вече не ми трябва, имам си чудесна спалня. Мога да я превърна в спалня-дневна, нали?

— Да не би да искате да кажете, че вече няма да влизате в пробната? — попита невярващо Сибил.

— Точно това искам да кажа.

— Ами… как ще я чистим? Ще потъне в мръсотия.

— Нека! — рече Алиша Кум. — Щом това място е обсебено от някаква си кукла — добре! Нека бъде така. Но тя сама ще си я чисти! — После добави: — Знаете ли, че тя ни мрази?

— Как така? — попита Сибил. — Куклата да ни мрази?

— Да — рече Алиша. — Не знаехте ли? Трябва да сте наясно с това. Трябва да сте го забелязали, когато сте я гледали.

— Да — замислено произнесе Сибил. — Навярно съм го забелязала. Предполагам, че през цялото време съм го усещала. Това, че тя ни мрази и иска да се махнем оттам.

— Тя е едно малко злобно същество — каза Алиша Кум. — Както и да е, сега би трябвало да е доволна.

От този момент нататък всичко тръгна мирно и тихо. Алиша Кум уведоми персонала си, че за момента няма да ползват пробната, защото, поясни тя, се събирали прекалено много стаи за чистене.

Но същия ден вечерта тя, без да иска дочу как едно от момичетата рече на друго:

— Ама наистина мис Кум съвсем се е побъркала. Винаги съм мислела, че е малко странна… Все губи разни неща или ги забравя, но сега това надмина всичко, нали? Въобразила си е нещо за онази кукла долу.

— О, нали не мислиш, че съвсем ще откачи? — рече другото момиче. — Че ще вземе да ни накълца или нещо такова? — После те се отдалечиха, като продължиха да си бъбрят и Алиша възмутено седна в креслото си.

„Побъркала съм се значи! — После тъжно си рече: — Предполагам, че ако не беше Сибил, и аз щях да си мисля, че откачам. Но същото става с нея, и с мисис Гроувс — значи наистина в тази работа има нещо. И как ли ще свърши всичко?“

Три седмици по-късно Сибил рече на Алиша Кум:

— Все някога ще трябва да влезем в онази стая.

— Защо?

— Ами… искам да кажа, че сигурно е потънала в мръсотия. Ще се появят молци и… знае ли човек какво още. Трябва само да оберем праха, да преметем и после пак ще я заключим.

— Бих предпочела да си стои заключена и да не влизаме там — възрази Алиша Кум.

— Вие като че ли сте по-суеверна и от мен — рече й Сибил.

— Може би е така — каза Алиша Кум. — Аз бях по-склонна от вас да повярвам във всичко това, но отпърво, нали знаете… аз… е, всичко това ми се струваше вълнуващо по някакъв особен начин. Не знам. Сега просто ме е страх и никак не ми се влиза отново там.

— Е, аз пък искам — рече Сибил. — И ще вляза!

— Знаете ли какъв ви е проблемът? — каза Алиша. — Просто сте любопитна, това е.

— Добре, любопитна съм. Искам да видя какви ги е вършила куклата вътре.

— Все още смятам, че ще е най-добре да я оставим на мира — каза Алиша. — Сега, след като напуснахме тази стая, тя е доволна. И най-добре е да не я закачаме. — Тя въздъхна ядно. — Що за глупости говорим!

— Да, знам, че си говорим глупости, но ако искате да не говорим глупости, хайде тогава — дайте ми ключа.

— Добре, добре.

— Мисля, че се боите да не я пусна навън или нещо такова. Мислех си, че тя може да минава през затворени врати и прозорци. — След тези думи Сибил отключи вратата и влезе.

— Ужасно странно! — рече тя.

— Кое е странно? — попита Алиша Кум, надзъртайки над рамото й.

— Стаята въобще не е прашна, нали? Човек би си помислил, че след като е била заключена толкова дълго…

— Да, странно наистина.

— Ето я — посочи Сибил.

Куклата бе на канапето. Вече не лежеше отпуснато като преди. Сега седеше изправена, подпряла гърба си на възглавничка. Имаше вид на господарка на дом, която очаква гости.

— Е — рече Алиша Кум, — тя сякаш си е у дома, нали? Чувствам се така, като че ли трябва да й се извиня, задето влязох.

— Хайде — каза Сибил, като отстъпи назад, дръпна вратата и отново я заключи. Двете жени втренчено се гледаха.

— Ще ми се да знам — започна Алиша Кум — защо ни плаши толкова…