Агата Кристи - Възмездието

Малко след това сервираха обяда и повече никой не заговори за инцидента. Тоест, не открито. След обяда, когато пиеха кафе във фоайето, хората се събраха на малки групи и разговаряха за продължението на обиколката си.

— Смятате ли да продължите с групата? — попита професор Уонстед мис Марпъл.

— Не — отговори тя замислено. — Мисля… Мисля, че след всичко, което се случи, трябва да остана тук още малко.

— В хотела или в къщата на сестрите?

— Къде ще остана до голяма степен зависи от това, дали сестрите ще подновят поканата си да живея при тях. Не бих искала сама да ги моля за това, защото първоначално ме поканиха само за двете нощи, които бяха предвидени като престой тук по програма. Лично аз смятам, че ще е по-добре да отседна в хотела.

— Не искате ли да се върнете в Сейнт Мери Мийд?

— Още не — отговори мис Марпъл. — Струва ми се, че тук мога да свърша някои неща. Всъщност вече свърших едното от тях. — Тя срещна въпросителния му поглед и добави: — Ако смятате да продължите с групата, ще ви кажа докъде съм стигнала и ще ви предложа да направите едно малко странично проучване, което може да се окаже полезно. По-късно ще ви съобщя другата причина, поради която искам да остана тук. Искам да разбера още някои неща, свързани с този район. Те могат да не ме доведат доникъде, така че не смятам да ви говоря сега за тях. Какво смятате да правите вие?

— Бих желал да се върна в Лондон, тъй като трябва да свърша някои работи. Освен, разбира се, ако смятате, че тук мога да ви бъда полезен с нещо.

— Не — отговори мис Марпъл. — Не мисля, че засега се налага да останете. Вероятно искате да проведете свои собствени проучвания.

— Тръгнах на тази екскурзия, за да се срещна с вас, мис Марпъл.

— И сега след като се срещнахте с мен и знаете толкова колкото мен самата или почти толкова, трябва да проведете свои собствени проучвания. Разбирам. Но след като тръгнете оттук… Струва ми се, че има едно-две неща, които… които може да се окажат полезни, да доведат до резултат.

— Разбирам. Нещо ви е дошло наум.

— Припомням си какво ми казахте.

— Може би сте доловили аромата на злото?

— Наистина — отговори мис Марпъл — в атмосферата наоколо витае нещо нередно, но ми е трудно да разбера точно какво го е породило.

— Но все пак усещате, че нещо не е наред, нали?

— О, да. Много отчетливо.

— Особено след смъртта на мис Темпъл, която разбира се не беше случайност независимо какво си мисли мисис Сандборн.

— Не — отговори мис Марпъл. — Не беше случайност. Струва ми се, че не ви казах, но веднъж, когато разговаряхме, мис Темпъл каза, че е тръгнала на поклонение.

— Интересно — каза професор Уонстед. — Да, много интересно. А не ви ли каза какво точно е това поклонение… къде, при кого?

— Не — отговори мис Марпъл. — Може би щеше да ми каже, ако беше живяла малко повече, ако не беше толкова слаба. За нещастие обаче смъртта настъпи прекалено рано.

— Значи не знаете нищо повече по въпроса.

— Не знам. Знам само, че някакъв злокобен план е сложил кран на поклонението й. Някой е искал да й попречи да отиде там, където е била тръгнала, да й попречи да се срещне с този, с когото е искала. Можем единствено да се надяваме, че Провидението ще хвърли повече светлина върху всичко това.

— Затова ли смятате да останете тук?

— Не само заради това — отговори мис Марпъл. — искам да науча някои неща за момичето, на име Нора Брод.

— Нора Брод… — повтори професорът озадачен.

— Другото момиче, което е изчезнало горе-долу по същото време, когато е изчезнала и Верити Хънт. Нали помните, че ми споменахте за нея? Момичето, което е имало много приятели и което, както разбрах, винаги е било готово да има приятели. Глупаво момиче, но очевидно привлекателно за мъжете. Струва ми се — добави мис Марпъл, — че ще е полезно да науча малко повече за него.

— Постъпете както желаете, мис Марпъл — каза професор Уонстед.

Църковната служба се състоя на следващата сутрин. Присъстваха всички хора от групата. Мис Марпъл се огледа. Бяха дошли и някои от местните хора. Мисис Глин и мис Клотилд също бяха там. Най-младата, Антея, я нямаше. „Има и няколко души от селото — помисли си мис Марпъл. — Едва ли са познавали мис Темпъл, но изпитват някакво нездраво любопитство към смъртта й, за която вече се говори, че е причинена от «мръсна игра».“ Присъстваше и един възрастен свещеник — с гети, прехвърлил седемдесетте, широкоплещест старец с благородна бяла коса. Беше малко нестабилен и му беше еднакво трудно както да ходи, така и да коленичи. Лицето му беше фино и мис Марпъл се зачуди кой ли е той. „Може би — мислеше тя — това е някой стар приятел на мис Темпъл, дошъл отдалеч, за да присъства на службата в нейна памет?“