Агата Кристи - Възмездието

Когато излязоха от църквата, мис Марпъл размени няколко думи с хората от групата. Вече знаеше какви са плановете на всеки. Семейство Бътлър щеше да се върне в Лондон.

— Казах на Хенри, че просто не мога да продължа — заяви мисис Бътлър. — Знаете ли, имам чувството, че всеки момент иззад някой ъгъл може да изскочи някой, който да стреля по нас или да хвърли камък… Някой, който ни има зъб…

— Скъпа, не позволявай на въображението Си да стига толкова далеч — прекъсна я мистър Бътлър!

— В днешно време човек въобще не може да е сигурен — каза мисис Бътлър. — С всичките тези отвличания и престъпления не се чувствам в безопасност където и да било…

Мис Лъмли и мис Бентъм смятаха да продължат с групата, тъй като не изпитваха безпокойство.

— Платихме много пари за екскурзията и не си струва да пропуснем каквото и да било заради този тъжен инцидент. Снощи се обадихме на съседа и той ще се погрижи за котката, така че няма за какво да се безпокоим.

За тях двете това щеше да си остане нещастен случай — може би бяха решили, че така им е по-удобно.

Мисис Райзли-Портър също щеше да продължи с групата. Полковник Уокър и жена му бяха решили, че нищо на света не би могло да им попречи да разгледат една особено добра колекция от редки цветя в градината, която трябваше да посетят вдругиден. Архитектът Джеймсън също се бе поддал на желанието си да разгледа някои интересни за него сгради. Мистър Каспар каза, че ще си замине с влака. Мис Кук и мис Бароу изглежда се колебаеха.

— Тук има много приятни места за разходка — каза мис Кук. — Мисля, че няма да е зле да останем още няколко дни в този хотел… Вие нали ще останете, мис Марпъл?

— Да, струва ми се — отговори мис Марпъл. — Мисля, че не мога да се меря с младите но издръжливост и ще е добре да си почина ден-два след всичко, което се случи.

След като малката група се разпръсна, мис Марпъл тихомълком се запъти към целта си. От чантата си тя извади един лист от бележник, на който беше записала два адреса. Първият, на някоя си мис Блакит, се намираше недалеч, на улицата, която се спускаше към долината. Къщата беше малка и спретната и имаше хубава градина. Отвори й дребна жена.

— Мисис Блакит?

— Да, мадам. Аз съм мисис Блакит.

— Бих искала да поговоря с вас. Току-що бях на църковната служба и малко ми се вие свят. Дали ще имате нещо против да поседна малко, за да си почина?

— О, Боже! Съжалявам за това. Но разбира се, влезте. Седнете ето тук. Ще ви донеса чаша вода… Или може би предпочитате чай?

— О, не, благодаря — отговори мис Марпъл. — Мисля, че една чаша вода ще ми помогне да се съвзема.

Мисис Блакит се върна с чаша вода, доволна от възможността да си поприказва за световъртежи, болести и други подобни.

— Знаете ли, имам един племенник, който получава такива неща. Не би трябвало на неговата възраст, едва е прехвърлил петдесетте, но понякога му призлява и ако не седне веднага, дори може да падне на пода. Ужасно е наистина. Ужасно! А лекарите изглежда не могат да направят нищо, за да му помогнат. Ето водата.

— А! — въздъхна мис Марпъл след като отпи. — Сега се чувствам много по-добре.

— Значи бяхте на службата? За горката жена, която според едни е била убита, а според други — пострадала случайно? За мен това си е нещастен случай, но полицията винаги гледа да изкара, че има престъпление.

— О, да, така е — съгласи се мис Марпъл. — В миналото съм чувала за много подобни неща. Например за едно момиче на име Нора. Нора Брод, ако не се лъжа.

— А, да. Нора. Тя беше дъщеря на братовчедка ми. Това се случи преди много време. Отиде някъде и повече не се върна. Тези момичета… Нищо не може да ги спре! Непрекъснато казвах на Нанси… Нанси Брод, това е братовчедка ми… непрекъснато й казвах: „Ти работиш по цял ден, а какво прави Нора? Знаеш, че само тича по момчета. Помни ми думата — казах й — един ден ще си има неприятности.“ И се оказах права.

— Искате да кажете…

— Да, както често се случва, тя забременя… Не мисля, че братовчедка ми Нанси знаеше каквото и да било, но аз съм на шестдесет и пет и знам някои неща, мога да позная, когато едно момиче е „така“… Мисля, че знам кой беше виновен, но не съм много сигурна… Той остана да живее в селото и наистина изглеждаше съсипан, когато Нора изчезна.

— Заминала е някъде, така ли?

— Някой я е качил на колата си… Непознат. Тогава са я видели за последен път. Вече забравих каква марка беше колата. Някакво странно име. „Аудит“ или нещо такова. Както и да е, виждали са я веднъж или два пъти в тази кола. И е заминала с нея. Хората говореха, че в тази кола се е возело и онова другото момиче, което убиха… Но не мисля, че това се е случило и с Нора. Ако Нора беше убита, досега щяха да са я намерили. Не мислите ли така?