Агата Кристи - Мистерията в „Синия експрес“

— Изключително! — възкликна Ван Олдин.

— Да, наистина странно. Човек не може да обясни тези неща. Ах, щях да пропусна между другото една малка подробност, която значително ме беше объркала. Вашият секретар забележимо понакуцва в резултат на нараняването, което е получил през време на войната. Маркиза обаче никога не е куцал. Това сериозно разклащаше теорията ми. Един ден мис Ленокс Темплин случайно спомена, че накуцването на Кентън след оздравяването на раната изненадало хирурга, който го е лекувал в болницата на майка й. Можеше да се мисли за симулация. Когато дойдох в Лондон, аз отидох при въпросния хирург и той ми разкри някои технически подробности по операцията, които ме убедиха, че Кентън симулира. В присъствието на Кентън завчера споменах името на този хирург. Съвсем естествено би било от негова страна да се обади, че и той е бил лекуван от същия лекар през време на войната, но вашият секретар не каза нищо и това за мен беше последното малко доказателство, че теорията ми за неговото престъпление е правилна. От своя страна мис Грей ми достави една изрезка от вестник, в която се казва, че е станала кражба в болницата на лейди Темплин по времето, през което и Кентън е бил там. Тя бе разбрала след писмото, което й писах от „Риц“ в Париж, че и двамата сме на една и съща следа. Там имах известни затруднения в разследванията си, но все пак се добрах до това, което ме интересуваше — данни, че Ада Мейсън е пристигнала на сутринта след извършване на престъплението, а не вечерта на предишния ден.

Настана дълго мълчание. После милионерът протегна ръка на Поаро.

— Предполагам, че знаете какво означава това за мен, господин Поаро — каза той развълнуван. — Утре ще ви изпратя един чек, но никакъв чек всъщност не може да изрази това, което изпитвам към вас след всичко, което направихте за мен. Вие сте бог, господин Поаро. Винаги ще бъдете бог.

Поаро стана, изпъчвайки важно гърди.

— Аз съм само Еркюл Поаро — скромно рече той. — Все пак, както вие се изразихте, в моята област аз съм велик човек — почти толкова велик, колкото и вие. Радостен и щастлив съм, че можах да ви услужа. Сега отивам да възстановя повредите, причинени от пътуването. Уви, моят превъзходен Джордж не е с мен.

В преддверието на хотела Поаро почти се сблъска с един свои приятел — достопочтения господин Папополус, който се придружаваше от дъщеря си Зия.

— Мислех, че сте напуснали Ница, господин Поаро — измърмори гъркът, стискайки подадената му ръка.

— Работата ме принуди да се завърна, мой скъпи господин Папополус.

— Работата ли?

— Да, работата. И понеже заговорихме за нея, надявам се, че сега сте по-добре със здравето, мой скъпи приятелю?

— О, много по-добре. Всъщност утре се завръщам в Париж.

— Очарован съм да чуя такава добра новина. Надявам се, че не сте разорили напълно бившия гръцки министър?

— Аз?

— Научавам, че сте му продали един много рядък рубин, който… строго между нас да си остане… се носи от госпожица Мирел, танцьорката, нали?

— Да — измънка Папополус. — Да, това е така.

— Един рубин, не съвсем различен от прочутото „Огнено сърце“.

— Да, приличат си донякъде, естествено — каза равнодушно гъркът.

— Вие сте майстор, истински майстор по скъпоценностите, господин Папополус. Поздравявам ви. Госпожице Зия, просто съм отчаян, че толкова бързате да се завърнете в Париж. Надявах се, че сега, когато работата ми е свършена, можем да се виждаме по-често.

— Ще бъда ли нетактичен, ако ви попитам каква ви беше работата? — попита господин Папополус.

— О, не, никак. Току-що успях да спипам Маркиза. Благородното лице на господин Папополус отразяваше вътрешното му усилие да си припомни нещо.

— Маркиза ли? А защо ли това име ми се струва познато? Не… нищо не мога да си спомня.

— Сигурен съм, че не бихте могъл — потвърди Поаро. — Аз имам предвид един изтъкнат престъпник и крадец на скъпоценности. Той току-що бе арестуван за убийството на англичанката мисис Кетринг.

— Така ли? Колко интересни са тези неща.

Последва учтиво сбогуване и когато Поаро се оттегли достатъчно, господин Папополус се обърна към дъщеря си.

— Зия — каза той с чувство, — този човек е самият дявол!

— Аз го харесвам.

— И на мен ми харесва — призна господин Папополус. — Но все пак той е дявол, самият дявол.

Мимозата бе почти прецъфтяла. Ароматът й бе станал дори малко неприятен. Розови герании се виеха по оградата на вилата на лейди Темплин. Под тях килим от карамфили пръскаше тежкия си сладникав аромат. Сега Средиземно море сякаш бе най-синьо. Поаро седеше на терасата с лейди Темплин. Той току-що бе завършил същия разказ, който Ван Олдин бе изслушал два дни преди това. Ленокс също бе слушала с подчертано внимание. В очите й се четеше неопределена тъга, а веждите й бяха сключени в усилие да асимилира думите на детектива.