Агата Кристи - Мистерията в „Синия експрес“

— Това е гонитба на вятъра. Човекът е объркал схващанията си за нещата. Той е прочут детектив, с големи заслуги навремето, но щом като започна да бърка мислите си и да се лута като подплашен заек, не разчитайте много на него.

Поаро се приближи към тях, като се извиняваше и упрекваше себе си и имаше такъв унил вид, че всяка рязка дума ставаше излишна. Ван Олдин посрещна хладнокръвно извиненията му, но се въздържа от язвителни забележки.

Вечеряха във влака и след това, за изненада на останалите двама, Поаро предложи и тримата да останат в купето на Ван Олдин.

Милионерът го изгледа с любопитство.

— Криете ли нещо от нас, господин Поаро?

— Аз? — изненада се невинният Поаро. — Що за идея?

Ван Олдин не отговори, но си личеше, че отговорът на детектива не го задоволи. Казаха на камериерката, че не е нужно да приготвя леглата. Колкото и голяма да беше изненадата на девойката, тя не я прояви, тъй като не по-малък беше бакшишът, които Ван Олдин пъхна в ръката й. Тримата мъже седяха мълчаливо. Поаро изглеждаше неспокоен и разтревожен. Той се обърна към секретаря:

— Майор Кентън, запъната ли е вратата на вашето купе? Имам предвид вратата към коридора.

— Да, току-що я запънах.

— Сигурен ли сте? — попита Поаро.

— Ще отида да проверя, ако искате — каза Кентън усмихнат.

— Не, не. Не си правете труд. Аз ще проверя за себе си.

Той влезе в съседната купе и след малко се върна, кимайки с глава.

— Да, да. Затворена е. Трябва да прощавате чудатостите на един стар човек като мен.

Поаро затвори вратата между двете купета и пак седна на мястото си в десния ъгъл.

Часовете минаваха. Тримата мъже се бяха унесли в дрямка, като от време на време някой от тях се сепваше и пак задрямваше. Вероятно никога преди това не беше се случвало трима души да ангажират спални купета в най-луксозния експрес и после да се откажат от удобствата, за които са платили. Поаро често поглеждаше часовника си, после главата му клюмваше и той пак задрямваше. Изведнъж той стана от мястото си, отвори междинната врата, надникна в съседното купе, пак затвори вратата и седна, поклащайки глава.

— Какво има? — прошепна Кентън. — Вие очаквате нещо да се случи, нали?

Нервите ми не са в ред — призна Поаро. — Аз съм като капка върху напечена от слънцето керемида. И най-малкият шум ме кара да подскачам. Кентън се прозина.

— Това пътуване е дяволски неудобно — измърмори той. — Предполагам, че все пак знаете целта му, господин Поаро.

Кентън пак се намести колкото може по-удобно и задряма. Спеше и Ван Олдин, когато Поаро, поглеждайки за четиринадесети път часовника си, се наведе напред и потупа милионера по рамото.

— Е, какво има?

— След пет или десет минути, господине, пристигаме в Лион.

— Боже мой! — лицето на Ван Олдин изглеждаше бяло и безкръвно на слабото осветление. — Тогава по това време е била убита бедната Рут.

Той седеше, втренчил поглед право пред себе си, устните му потрепваха нервно, а във въображението му се разиграваше цялата ужасна трагедия, която бе отровила живота му.

Разнесе се познатият шум от триенето на спирачките, влакът намали скоростта си и навлезе в гарата на Лион.

Ван Олдин спусна прозореца и се наведе навън.

— Ако Дерик не го е извършил… ако новата ви теория е правилна, тогава убиецът е слязъл от влака тук, нали? — попита той през рамото си.

За негова изненада Поаро поклати отрицателно глава.

— Не. — каза той замислен. — Никакъв мъж не е напускал влака, но аз мисля… да, аз мисля, че това може да е сторила жена.

Кентън пое дълбоко дъх.

— Жена?! — извика рязко Ван Олдин.

— Да, Жена — кимна утвърдително Поаро. — Може би не си спомняте, господин Ван Олдин, но мис Грей спомена в показанията си, че един младеж с шапка и пардесю е слязъл на перона да се поразтъпче. Аз мисля, че най-вероятно този момък да е бил преоблечена жена.

— Но коя е била тя?

Лицето на милионера изразяваше недоверие, но отговорът на Поаро прозвуча сериозно и категорично:

— Нейното име… или по-точно името, под което тя е била известна дълги години… е Кити Кид, но вие, господин Ван Олдин, я познавате под друго име… под името Ада Мейсьн .

Кентън скочи на крака.

— Какво? — извика той. Поаро се обърна към него.

— Ах, да… щяха да забравя. — Той измъкна нещо от джоба си и го поднесе към секретаря.

— Позволете ми да ви предложа една цигара… от собствената ви табакера. Съвсем небрежно беше от ваша страна да я изпуснете, когато се качихте във влака от околовръстната линия в Париж.