Агата Кристи - Черно кафе

— Изобщо не е по-различно — рече тя. — Или във всеки случай не мога да си представя защо те ще минават метър. Просто навремето този номер е вървял. — Тя измъкна от чантичката си огледалце, пудриера и червило. — Така, я да видим как изглеждаме? — рече тя на себе си. — О, Боже мой! — добави тя и започна енергично да черви устните си.

— Ама наистина, Барбара — започна леля й. — Бих искала да не слагаш на устните си толкова много от тази червена измишльотина, която при това е така ярка!

— Надявам се да е ярка — отговори Барбара, която все още се занимаваше с грима си. — В края на краищата струва седем шилинга и шест пенса.

— Седем шилинга и шест пенса! Да прахосваш толкова пари за… за…

— За „Издръжливо на целувки“, лельо Каролайн.

— Моля?

— Червилото. Казва се „Издръжливо на целувки“.

Леля й неодобрително изсумтя.

— Зная, разбира се — рече тя, — че някои устни лесно се напукват, особено ако човек е изложен на силен вятър и че някакво мазило е за препоръчване. Например ланолин. Аз винаги използвам…

Барбара я прекъсна:

— Скъпа лельо Каролайн, запомни го от мен — червилото върху устните на едно момиче никога не с достатъчно. В края на краищата никога не се знае колко от него ще загуби в таксито, с което се прибира вкъщи.

Докато говореше, тя прибра огледалото, пудриерата и червилото в чантата.

Мис Еймъри изглеждаше озадачена.

— Какво искаш да кажеш с това „в таксито, с което се прибира вкъщи“? — попита тя. — Не разбирам.

Барбара стана, отиде зад канапето и се наведе над Лучия.

— Няма значение. Лучия разбра, нали, скъпа? — попита тя, като леко я погъделичка по брадичката.

Лучия Еймъри се огледа неразбиращо.

— Толкова съжалявам — каза тя на Барбара. — Не слушах. Какво каза?

Насочила отново вниманието си към Лучия, Каролайн Еймъри се върна на разговора за здравето на младата дама.

— Знаеш ли, скъпа — рече тя, — аз наистина се тревожа за теб.

Тя отмести поглед от Лучия към Барбара.

— Тя трябва да вземе нещо, Барбара. С какво разполагаме? Амониев карбонат, разбира се, това би било най-подходящо. За нещастие, немарливата Елин тази сутрин ми счупи стъкълцето, докато бършеше праха в моята стая.

Барбара присви устни и се замисли за миг.

— Сетих се — възкликна тя. — Болничните запаси!

— Болничните запаси? Какво искаш да кажеш? За какви болнични запаси говориш? — попита мис Еймъри.

Барбара отиде и седна на един стол близо до; леля си.

— Сети се! — настоя тя. — Става дума за нещата на Една.

Лицето на мис Еймъри светна.

— Ах, да, разбира се! — После се обърна към Лучия и каза: — Ех, да познаваше по-голямата ми племенница Една — сестрата на Барбара. Тя замина за Индия със съпруга си… о, трябва да е било три месеца, преди ти да дойдеш тук с Ричард. Толкова способно момиче беше Една!

— Много способно! — потвърди Барбара. — Наскоро се сдоби с близнаци. И понеже в Индия няма храсти с цариградско грозде, мисля, че трябва да ги е намерила под някое огромно мангово дърво.

Мис Еймъри си позволи да се усмихне.

— Млъкни, Барбара — рече тя. Сетне, обръщайки се отново към Лучия, тя продължи: — Както казах, скъпа, Една учеше за аптекарка по време на войната. Тя работеше в тукашната болница. Тогава превърнахме кметството в лазарет, нали разбираш. А после, докато се омъжи, Една продължи да работи в диспансера на Окръжна болница. Имаше широки познания относно лекарствата, хапчетата и нещата от този род. Смея да кажа, че и сега е така. Тези знания навярно са безценни за нея в Индия. Но какво исках да кажа? Ах, да, когато замина, какво направихме с онези нейни шишенца?

— Помня съвсем добре — рече Барбара. — Повечето от старите неща на Една от диспансера бяха наблъскани в една кутия. Трябваше да ги сортираме и върнем на болницата, ала всички забравихме за тях или поне никой нищо не направи. Сложихме ги на тавана и те отново излязоха на бял свят, когато Една се стягаше за Индия. Сега са ей там… — ги посочи към библиотечния шкаф — и все още никой не ги е прегледал и подредил.

Тя стана и пренесе стола си до шкафа, после се качи върху него и се протегна, за да свали черната метална кутия, която стоеше отгоре.

Без да обръща внимание на Лучия, която промълви: „Моля те, миличка, не си прави труда, нямам нужда от нищо“, Барбара отиде до масата и сложи кутията върху нея.

— Е — рече тя, — сега вече можем поне да хвърлим един поглед на тези неща.

Сетне отвори кутията.

— О, Боже, каква пъстра колекция! — каза тя, като вадеше най-различни шишенца, докато говореше. — Йод, бензинова тинктура, нещо с надпис „рициново масло на Тинкт.Карт.Ко.“