Агата Кристи - Черно кафе

Еркюл Поаро седна да закусва в малкия си, но доволно уютен апартамент в Уайтхол Маншънс. Козуначената кифла и чашата горещ шоколад му се усладиха. Неочаквано, тъй като беше подвластен на навика и рядко променяше обичайната си закуска, той помоли своя камериер Джордж да му приготви втора чаша шоколад. Докато чакаше, хвърли отново бърз поглед към сутрешната поща, която лежеше на масата за закуска.

Както винаги педантичен до крайност, той беше подредил непотребните писма в спретната купчинка. По-напред те бяха отворени много внимателно с ножа за хартия във формата на миниатюрен меч, който неговият стар приятел Хейстингс му беше подарил преди много години за рождения ден. Втора купчинка съдържаше онези съобщения, които бяха сметнати за безинтересни — главно рекламни брошури — и той щеше след малко да помоли Джордж незабавно да го отърве от тях. В третата купчинка бяха писмата, които изискваха някакъв отговор или поне потвърждение. С тях щеше да се занимае след закуска, но при всички случаи не преди десет часа. Поаро намираше за не дотам професионално да се започва обичайният работен ден преди десет. Е, когато работеше върху някой случай — тогава, разбира се, беше различно. Спомни си веднъж как той и Хейстингс бяха излезли доста преди зазоряване, за да…

Ала не, Поаро не искаше мисълта му да се рее из миналото. Славното минало! Последният им случай, свързан с международна престъпна организация, известна като „Великата Четворка“, беше доведен до успешен край и Хейстингс се бе завърнал в Аржентина, при жена си и своето ранчо. Въпреки че старият му приятел пак бе за кратко време и Лондон по работа, свързана с фермата му, беше малко вероятно той и Поаро отново да заработят заедно върху разплитането на някое престъпление. Затова ли Еркюл Поаро се чувстваше така неспокоен в тази прекрасна майска утрин на хиляда деветстотин тридесет и четвърта? Привидно се беше оттеглил, но на няколко пъти биваше изкушен да излезе от уединението си, когато се появеше някой особено интересен случай. Приятно би било да работи отново с Хейстингс до себе си, който неизменно да огласява неговите идеи и теории. Но от няколко месеца не се беше появило нищо, което да предизвика професионалния интерес на Поаро. Свършили ли се бяха находчивите престъпници и оригиналните престъпления? Нима всичко беше само насилие и жестокост, гнусни убийства или обири, чието разследване беше под неговото, на Поаро, достойнство?

Мислите му бяха прекъснати, когато Джордж тихо застана до него с онази втора, очаквана чаша шоколад. Очаквана не само защото Поаро щеше да се наслаждава на богатата сладост, но и защото тя щеше да му позволи да поотложи за няколко минути осъзнаването на факта, че предстоящият ден — тази прекрасна слънчева утрин — няма да му донесе нищо по-вълнуващо от всекидневната разходка в парка, после по Мейфеър до любимия му ресторант в Сохо, където щеше да обядва сам — този път какво? — може би малко пастет като начало, сетне bonne femme 1 1 „Добра жена“ (фр.), в случая се има предвид унгарско ястие, представляващо рагу с парченца месо, лук, червени чушки, картофи и пр. — Б.пр. , последвано от…

Той осъзна, че Джордж нещо му говори, докато слагаше шоколада на масата. Безукорният и невъзмутим Джордж с каменното лице, англичанин в пълния смисъл на думата, той работеше от известно време при Поаро и беше всичко, което можеше да се желае от един прислужник. Съвършено нелюбопитен и крайно неохотен, когато трябваше да изкаже лично мнение по някой въпрос, Джордж беше истинска мина за информация относно английската аристокрация и също толкова педантичен, колкото и великия детектив. Поаро неведнъж му бе казвал: „Ти великолепно гладиш панталони, Джордж, ала ти липсва въображение.“

Затова пък Еркюл Поаро притежаваше въображение в изобилие, а умението да се изгладят чифт панталони както трябва, според него, беше рядко качество. Да, беше истински щастлив, че Джордж се грижеше за него.

— … затова, сър, си позволих да обещая, че тази сутрин вие ще му се обадите — казваше в това време Джордж.

— Моля за извинение, скъпи ми Джордж — отвърна Поаро — Мислено не бях тук. Казваш, че някой е телефонирал?

— Да, сър. Снощи, докато вие бяхте на театър с мисис Оливър, сър. Оттеглих се за сън, преди да се приберете и не сметнах за необходимо да ви оставям съобщение в толкова късен час.