Агата Кристи - Черно кафе

— Извинете, сър Клод. Помислих си, че вероятно не сте чули гонга…

— Да, да, Тредуел, всичко е наред. Би ли им казал, че ей сега ще дойда. Кажи, че говоря по телефона. Всъщност аз наистина се канех да проведа набързо един телефонен разговор. Можеш вече да сервираш.

Тредуел тихо се оттегли, а сър Клод пое дълбоко дъх и придърпа телефона към себе си. От едно чекмедже на бюрото си измъкна малко тефтерче с телефонни номера, погледна набързо в него и сетне вдигна слушалката. Заслуша се за миг, а после каза:

— Обаждам се от Маркет Клийв триста и четиринадесет. Искам да ме свържете с един номер в Лондон.

Той даде номера, после се отпусна назад в очакване. Пръстите на дясната му ръка започнаха нервно да барабанят по бюрото.

След няколко минути сър Клод се присъедини към събралите се на вечеря, заемайки мястото си начело на масата, около която бяха вече насядали останалите шест човека. Отдясно на сър Клод седеше племенницата му Барбара Еймъри, а до нея Ричард, братовчед й — единственият син на сър Клод. Отдясно на Ричард Еймъри седеше един гост на семейството — доктор Карели, италианец. По-нататък, на другия край на масата, срещу сър Клод седеше неговата сестра, Каролайн Еймъри — стара мома на средна възраст. Тя се грижеше за домакинството на сър Клод, откакто съпругата му беше починала преди няколко години. Едуард Рейнър, секретарят на сър Клод, седеше отдясно на мис Еймъри, а Лучия, съпругата на Ричард Еймъри, бе между него и главата на семейството.

Настроението на масата в момента не беше особено ведро. Каролайн Еймъри направи няколко опита да заприказва доктор Карели, който й отговаряше достатъчно любезно, за да не я обиди, но без да показва от своя страна особено желание за разговор. Когато тя се извърна към Едуард Рейнър, за да го заговори, този иначе учтив и общителен млад мъж нервно се сепна, измърмори някакво извинение и погледна притеснено. Обикновено по време на храна сър Клод беше мълчалив, а сега може би повече от друг път. Ричард Еймъри хвърляше сегиз-тогиз притеснени погледи през масата към съпругата си Лучия. Единствено Барбара Еймъри изглеждаше в добро присъствие на духа и от време на време разменяше незначителни реплики с леля си Каролайн.

Точно когато икономът сервираше десерта, сър Клод се обърна към него с висок глас така, че всички на масата да чуят думите му:

— Тредуел — рече той, — би ли позвънил до гаража на Джаксън в Маркет Клийв и да ги помолиш да изпратят кола и шофьор на гарата, за да посрещнат влака от Лондон в осем и половина? Един джентълмен, който ще ни посети след вечеря, пристига с този влак.

— Много добре, сър Клод — отвърна Тредуел и излезе.

Той още не беше напуснал стаята, когато Лучия, измърморвайки някакво извинение, скочи рязко от масата и се втурна навън, като почти се сблъска с иконома, докато той се канеше да затвори вратата зад себе си.

Пресичайки преддверието, тя продължи забързано по коридора и стигна до голямата стая в задната част на къщата. Библиотеката, както обикновено я наричаха, често служеше и за гостна. Стаята беше обзаведена по-скоро уютно, отколкото изискано. През двойна стъклена врата се излизаше на терасата, а друга врата водеше към кабинета на сър Клод. Върху полицата на една голяма камина стояха старомоден часовник и разни украшения, както и ваза с подпалки за камината.

Обзавеждането на библиотеката се състоеше от висок библиотечен шкаф, върху който имаше метална кутия, бюро с телефон, столче, малка маса с грамофон и плочи, канапе, масичка за кафе, друга маса, върху която имаше книги и поставки за книги, два стола с високи облегалки, кресло и още една маса, на която имаше месингова саксия с някакво растение. Като цяло мебелировката беше старомодна, ала не достатъчно стара или изискана, за да бъде оценена като антична.

Лучия, красива млада жена на двадесет и пет години, имаше буйна тъмна коса, която се спускаше върху раменете й и кафяви очи, които можеха да греят развълнувано, но сега в тях се таяха сдържани чувства, неподдаващи се на определение. Тя се поколеба в средата на стаята, сетне я прекоси и отиде до стъклените врати, разтвори леко завесите и погледна навън в нощта. Въздишайки едва чуто, тя допря чело до студените стъкла и потъна в размисъл.

От преддверието се разнесе гласът на мис Еймъри:

— Лучия! Лучия, къде си?

Миг по-късно мис Еймъри, леко предвзета и вече на възраст дама, няколко години по-голяма от брат си, влезе в стаята. Тя прекоси библиотеката, отиде до Лучия, хвана младата жена за ръката и я поведе към канапето.