Агата Кристи - Черно кафе

— Така беше — отвърна Лучия.

— Винаги съм казвала, че светът е толкова малък — продължи мис Еймъри. — Твоят приятел е много симпатичен мъж, Лучия.

— Така ли мислите?

— Личи си, че е чужденец, разбира се — призна мис Еймъри, — но определено е симпатичен. А и говори английски много добре.

— Да, сигурно е така.

Мис Еймъри изглежда не бе склонна да приключи разговора на тази тема.

— Ти наистина ли нямаше представа — попита тя, — че той е тук?

— Ни най-малка — наблегна на отговора си Лучия.

Ричард Еймъри съсредоточено наблюдаваше съпругата си. Сега той отново заговори.

— Навярно си се изненадала приятно, Лучия — каза той.

Жена му бързо вдигна поглед към него, ала не отговори. Мис Еймъри грейна в усмивка.

— Да, наистина — продължи тя. — Добър познат ли ти беше в Италия, скъпа? Близък приятел? Предполагам, че е било така.

Тонът на Лучия внезапно стана рязък.

— Никога не ми е бил приятел — каза тя.

— О, разбирам. Значи просто познат. Все пак той прие любезната ти покана да ни погостува. Винаги съм смятала, че чужденците са малко нахални. Ах, разбира се, нямам предвид теб, скъпа… — Мис Еймъри прояви благоприличие, като направи кратка пауза и дори се изчерви. — Искам да кажа, че във всеки случай ти си наполовина англичанка. — Тя погледна закачливо племенника си и продължи: — Всъщност тя вече е истинска англичанка, нали, Ричард?

Ричард Еймъри не реагира на лелината си шеговитост, а отиде до вратата и я отвори, сякаш за да прикани мис Еймъри да се върне при останалите.

— Е — каза дамата, тръгвайки неохотно към вратата, — ако сте сигурни, че нищо повече не мога да сторя…

— Да, сигурни сме — отвърна Ричард, докато и придържаше вратата, а тонът му бе също толкова рязък, колкото и думите.

След като направи неопределен жест и нервно се усмихна за последно на Лучия, мис Еймъри излезе. Изпускайки въздишка на облекчение, Ричард затвори вратата след нея и се върна при жена си.

— Мрън, мрън, мрън! — оплака се той. — Мислех, че никога няма да си тръгне.

— Тя само се опитваше да бъде любезна, Ричард.

— О, ама моля ти се! Само дето се попрестара.

— Мисля, че съм й симпатична — промълви Лучия.

— Какво? О, разбира се — разсеяно отговори Ричард Еймъри. Той стоеше прав, наблюдавайки внимателно жена си. За миг се възцари напрегната тишина. Сетне Ричард се приближи към Лучия и я погледна.

— Сигурна ли си, че нямаш нужда от нещо?

Лучия вдигна поглед към него и се насили да се усмихне.

— Наистина от нищо, Ричард, благодаря. Върни се в трапезарията. Вече съм съвсем добре.

— Не — отговори съпругът й. — Ще остана при теб.

— Но аз предпочитам да съм сама.

За миг настъпи пауза. След това Ричард отново заговори, минавайки зад канапето:

— Добре ли са сложени възглавничките? Искаш ли още една под главата?

— Така съм съвсем добре — възпротиви се Лучия. — Въпреки че няма да е зле малко да се проветри. Би ли отворил прозореца?

Ричард отиде до стъклената врата и натисна дръжката.

— По дяволите! — възкликна той. — Баща ми я е заключил, с онова негово хитро резе. Не може да се отвори без ключ.

Лучия сви рамене.

— Е, добре — прошепна тя. — Всъщност няма значение.

Ричард се отдалечи от стъклената врата и седна на един стол до масата. Той се наведе напред и облегна лакти върху коленете си.

— Старецът е голям чудак. Все измисля разни неща.

— Така е — отвърна Лучия. — Сигурно е направил доста пари покрай изобретенията си.

— Купища — рече мрачно Ричард. — Само че парите не го интересуват. Тия учени всичките си приличат! Постоянно се занимават с безполезни неща, които не интересуват никого, освен тях самите. Ще ми бомбардира атома, за Бога!

— Все едно, твоят баща е голям човек!

— Предполагам, че е сред водещите учени на нашето време — насили се да каже Ричард. — Но той не признава друга гледна точка, освен своята собствена. — Той говореше с нарастващо раздразнение. — Дяволски зле се отнася към мен!

— Зная — съгласи се Лучия. — Държи те тук, вързан за този дом, сякаш си затворник. Защо те накара да се откажеш от армията и да дойдеш да живееш при него?

— Предполагам — започна Ричард, — че си е мислел да му помагам в работата. Ала той трябваше да си даде сметка, че аз не бих могъл да му бъда от абсолютно никаква полза. Просто нямам ума за тази работа. — Той премести стола си по-близо до Лучия и отново се наведе напред. — За Бога, Лучия, на моменти ме обхваща страшно отчаяние. Я го виж — въргаля се в пари, но ги хвърля до последното пени само по тези негови дяволски експерименти! Смяташ ли, че ще ми даде да взема нещичко от онова, което и без друго един ден ще бъде мое и ще ме остави да се махна оттук?