Агата Кристи - Черно кафе

Лучия се поизправи на канапето.

— Пари! — възкликна горчиво тя. — Всичко се върти около тях. Около парите!

— Чувствам се като муха, хваната в мрежата на паяк — продължи Ричард. — Безпомощен. Напълно безпомощен!

Лучия го погледна умолително.

— О, Ричард — възкликна тя. — Аз също.

Съпругът й я загледа с тревога. Точно отвори уста, за да каже нещо, когато тя продължи:

— Аз също. Безпомощна съм и искам да се махна оттук!

Тя рязко стана и тръгна към него, като изрече развълнувано:

— За Бога, Ричард, отведи ме, преди да е станало твърде късно!

— Да те отведа? — гласът му прозвуча глухо и отчаяно. — Да те отведа къде?

— Където и да е — отвърна Лучия с растяща тревога. — Където и да е на земята, само далеч от този дом! Това е най-важното — далеч от този дом! Страхувам се, Ричард, страхувам се, казвам ти! Наоколо има сенки… — тя погледна през рамо, сякаш ги виждаше — навсякъде около нас.

Ричард остана седнал.

— Как можем да заминем без пари? — попита той. — После вдигна поглед към нея и тъжно продължи: — Един мъж не е кой знае какво за една жена, когато няма пари, нали така, Лучия? Нали така?

Тя се отдръпна от него.

— Защо ми казваш това? — попита Лучия. — Какво имаш предвид?

Ричард продължи мълчаливо да я наблюдава, като лицето му остана странно безизразно, макар погледът да беше напрегнат.

— Какво ти става тази вечер, Ричард? — попита го тя. — Ти си някак различен…

Той стана от стола.

— Така ли?

— Да. Какво има?

— Ами… — започна Ричард и сетне спря. — Нищо. Няма нищо.

Той се извърна настрани, но тя го дръпна обратно и сложи ръце на раменете му.

— Ричард, скъпи… — започна Лучия. Той махна ръцете й от раменете си. — Ричард! — рече тя отново.

Той скри ръце зад гърба си и я погледна.

— Имаш ме за пълен глупак, а? — попита той. — Мислиш ли, че не видях как тази вечер този твой стар приятел пъхна бележка в ръката ти?

— Да не би да си мислиш…

Той ядно я прекъсна:

— Защо избяга от масата? На тебе не ти беше лошо. Това беше само предлог. Искаше да останеш сама, за да си прочетеш скъпоценната бележка! Не ти се чакаше! Беше почти обезумяла от нетърпение, понеже не можеше да се отървеш от нас. Първо от леля Каролайн, а сетне и от мен! — Той я погледна студено, а в очите му се четяха болка и гняв.

— Ричард! — рече Лучия — Ти си полудял! Това е абсурдно! Не си мислиш, че Карели ми харесва, нали? Нали? Скъпи мой Ричард, скъпи… само ти си мой. Няма друг, освен теб, трябва да знаеш това!

Погледът му остана прикован в нея.

— Какво пише в тази бележка? — попита тихо той.

— Нищо… абсолютно нищо.

— Покажи ми я тогава!

— Аз… не мога — каза Лучия. — Унищожих я.

На лицето му се изписа студена усмивчица, която после изчезна.

— Не, не си — рече той. — Покажи ми я!

Лучия остана безмълвна за миг. После умолително го погледна.

— Е, добре, Ричард — попита тя, — не можеш ли да ми повярваш?

— Мога насила да я взема от теб! — процеди той през стиснати зъби и направи крачка към нея. — Почти съм решил да…

Лучия отстъпи назад със слаб вик, погледът й не се отделяше от лицето му, сякаш за да му внуши да й повярва. Внезапно той се извърна.

— Не — каза Ричард като че ли на себе си. — Има неща, които човек не бива да върши.

Той се обърна, за да погледне жена си.

— Ала, Бога ми, Карели ми дължи обяснение и аз ще го получа!

Лучия го хвана за ръката, надавайки тревожен вик.

— Не, Ричард, не бива! Не бива! Умолявам те, не прави това! Недей!

— Страхуваш се за любовника си, а? — произнесе той със сарказъм.

— Той не ми е любовник! — гневно му се тросна Лучия.

Ричард я хвана за раменете.

— Може би не е… все още — каза той. — Може би…

Той спря да говори, защото чу гласове откъм преддверието. Направи усилие да се овладее, отиде до камината, извади табакера и запалка и запали цигара. Когато вратата откъм преддверието се отвори и гласовете станаха по-силни, Лучия отиде до стола, на който доскоро седеше Ричард и се настани на него. Лицето й беше пребледняло, а ръцете й здраво стиснати.

Мис Еймъри влезе в стаята, придружавана от племенницата си Барбара подчертано модерна млада жена на двадесет и една години. Размахвайки ръчната си чанта, Барбара прекоси стаята и отиде при Лучия.

— Здравей, Лучия, по-добре ли си вече? — попита тя.

Лучия се насили да се усмихне, докато Барбара Еймъри се приближаваше към нея.

— Да, благодаря ти, мила — отвърна тя. — Съвсем добре съм. Наистина.