Агата Кристи - Черно кафе

— Да предположим, Хейстингс… — тихо рече Поаро. — Само да предположим, че крадецът не е заподозрял това.

— Не ми е съвсем ясно — призна Хейстингс. Поаро се отдалечи, после се обърна отново и вдигна ръка, за да привлече вниманието на своя приятел. Направи пауза и прочисти гърлото си.

— Нека ви изложа, Хейстингс — обяви той, — последователността на събитията в реда, в който са протекли или поне, в който аз си мисля, че са протекли.

Хейстингс седна на един стол до масата, а в това време Поаро продължи:

— Сър Клод умира една нощ в своя стол. — Поаро отиде до креслото, седна и помълча за миг, преди замислено да продължи: — Да, сър Клод умира в своя стол. Няма никакви подозрителни обстоятелства около тази смърт. По всяка вероятност тя е щяла да бъде приписана на сърдечен удар. Щели са да минат няколко дни, преди личните му книжа да бъдат прегледани. Единственият документ, който са щели да търсят, е завещанието му. След погребението, в определен момент са щели да открият, че записките, които си е водил за новия експлозив, са непълни. Можело е никога да не се разбере, че е била изведена точната формула. Виждате ли какво преимущество получава нашият крадец от това, Хейстингс?

— Да.

— Какво? — попита Поаро.

Хейстингс изглеждаше озадачен.

— Какво? — повтори той.

— Сигурност. Това получава крадецът. Той може да пласира плячката, когато си пожелае и то без абсолютно никакъв риск. Нищо не го пришпорва. Даже и да се разбере за съществуването на формулата, той ще е имал достатъчно време, за да прикрие следите си.

— Ами… да, това е идея, предполагам — изрази неуверено мнението си Хейстингс.

— Ама разбира се, че е идея! — извика Поаро. — Не съм ли аз Еркюл Поаро? Ала вижте сега накъде ни води тази идея. Тя ни подсказва, че убийството на сър Клод не е просто рискован ход, предприет под напора на момента. Всичко е било планирано предварително. Предварително! Виждате ли сега докъде стигаме?

— Не — призна Хейстингс с детска прямота. — Много добре знаете, че никога не виждам подобни неща! Зная само, че се намираме в библиотеката в дома на сър Клод и това е всичко!

— Да, приятелю, прав сте — каза му Поаро. — Ние сме в библиотеката в дома на сър Клод Еймъри и не е сутрин, а е вечер. Светлините точно са угаснали. Планът на крадеца се проваля.

Поаро се изправи в стола си и почна да размахва във въздуха показалец, наблягайки по този начин на всяка дума:

— Сър Клод, който, при нормално развитие на нещата не би отворил сейфа си до сутринта на следния ден, най-случайно открива липсата на формулата. И както старият джентълмен казва сам, крадецът е бил хванат като мишка в капан. Да, но крадецът, който освен това е и убиецът, знае нещо, което сър Клод не знае. Крадецът знае, че сър Клод само след няколко минути ще замълчи завинаги. Той… или тя… има само един-единствен проблем, който трябва да разреши — да скрие късчето хартия в тези няколко мига на тъмнина. Затворете си очите като мен, Хейстингс. Светлините са угаснали, нищо не се вижда. Но пък се чува. Повторете ми, Хейстингс, колкото се може по-точно онова, което каза мис Еймъри, когато ни описваше тази сцена.

Хейстингс затвори очи. После започна да говори бавно, с прекъсвания, напрягайки паметта си.

— Въздишки — произнесе той.

Поаро кимна.

— Много въздишки — продължи Хейстингс и Поаро отново кимна.

Хейстингс се концентрира за миг и после отново продължи:

— Чува се преобръщане на стол… нещо метално издрънчава… това сигурно е ключът, мисля аз.

— Съвсем правилно — каза Поаро. — Ключът. Продължавайте.

— Писък. Лучия е тази, която изпищява. Тя извиква на сър Клод… после на вратата се почуква… О, почакайте — точно в самото начало се чува шум от раздиране на коприна.

Хейстингс отвори очи.

— Да, раздиране на коприна! — възкликна Поаро. Той стана, разходи се до бюрото, а сетне отиде до камината. — Отговорът е там, Хейстингс, в тези няколко минути мрак. Там е! А в същото време нашите уши не ни подсказват нищо.

Той застана пред полицата на камината и механично нареди подпалките във вазата.

— О, престанете да пренареждате тези проклети подпалки, Поаро! — изхленчи Хейстингс. — Все с тях се занимавате!

Поаро разсеяно дръпна ръка от вазата.

— Какво казахте? — попита той. — Да, вярно. — Сетне загледа вазата с подпалките. — Помня, че ги пренаредих преди по-малко от час. А сега трябва наново да ги подреждам. — Изведнъж той развълнувано заговори: — Защо, Хейстингс, защо?