Агата Кристи - Черно кафе

Рейнър изглеждаше отегчен, но промърмори:

— Много интересно, мосю Поаро. — Той отиде до един стол на масата и седна, преди да попита: — Е, това ли е всичко, което искахте да кажете?

— Не, не съвсем — отвърна Поаро и се облегна напред. — Не можахте да ми хвърлите прах в очите, защото нямаше прах изобщо. Разбирате ли?

Секретарят съсредоточено го загледа:

— Не, боя се, че не.

— Върху онази кутия с лекарства нямаше изобщо прах. Мадмоазел Барбара ме наведе на този факт. Но прах трябваше да има. Лавицата, на която седеше кутията… — и Поаро махна с ръка, докато говореше по посока на шкафа, — е пълна с прах. Именно тогава разбрах, че…

— Разбрахте, че…

— Разбрах — продължи Поаро, — че някой съвсем наскоро беше пипал кутията. Не е било необходимо човекът, който е отровил сър Клод, да се доближава снощи до нея, тъй като по-рано той е взел толкова отрова, колкото му е била нужна, избирайки времето, когато е знаел, че никой не би го обезпокоил. Вие не сте се доближавали до кутията е лекарства снощи, защото вече сте си били взели толкова хиосциамин, колкото сте искали. Но сте държали чашата с кафето, мистър Рейнър!

Рейнър търпеливо се усмихна.

— Бога ми! Обвинявате ме в убийството на сър Клод ли?

— А вие отричате ли го? — попита Поаро.

Рейнър помълча, преди да отговори. Когато започна, в гласа му се долавяше по-остра нотка:

— О, не — заяви той. — Не го отричам. И защо да го правя? Аз всъщност съм много горд от цялата работа. Трябваше да мине без засечка. Беше просто лош шанс, че сър Клод снощи отвори сейфа отново. Досега не беше го правил.

Поаро звучеше доста сънено, когато запита:

— Защо ми казвате всичко това?

— А защо не? Вие сте толкова симпатичен. Удоволствие е да се разговаря с вас. — Рейнър се засмя и продължи: — Да, нещата много скоро след това се объркаха. Но точно заради това съм истински горд, че успях да превърна провала в успех — на лицето му се появи ликуващо изражение. — Бях принуден да измисля скривалище в рамките на много малко време и аз се справих блестящо. Искате ли да ви кажа къде е формулата сега?

Поаро вече трудно успяваше да се противопостави на обземащата го сънливост и едва му се разбираше какво говори.

— Аз… аз не ви разбирам — прошепна той.

— Направихте една много малка грешка, мосю Поаро — каза подигравателно Рейнър. — Подценихте интелигентността ми. Не се хванах изобщо на вашата хитра уловка с бедния стар Карели. Човек с вашия ум не би могъл сериозно да смята, че Карели… о, изобщо не си струва дори да се мисли за това. Видите ли, аз играя на едро. Това късче хартия, доставено на определени хора, би ми донесло петдесет хиляди лири. — Той се облегна назад. — Само си представете какво може да направи с петдесет хиляди лири човек с моите възможности.

С още по-сънлив глас Поаро се насили да отговори:

— Аз… аз не… не ми се мисли за това.

— Е, да, сигурно, оценявам го — съгласи се Рейнър. — Човек трябва да приема и чуждо мнение.

Поаро се наведе напред, явно полагайки усилия да се съвземе.

— Вашата няма да стане — възкликна той. — Ще ви изоблича. Аз, Еркюл Поаро… — той внезапно млъкна.

— Еркюл Поаро няма да направи нищо — обяви Рейнър, докато детективът се облегна назад. С подигравателен смях секретарят продължи: — Въобще не се усетихте, нали? Даже когато казахте, че уискито горчи. Видите ли, скъпи ми мосю Поаро, аз взех не само едно, а няколко шишенца хиосциамин от онази кутия. И ако искате да знаете, на вас сипах малко повече, отколкото на сър Клод.

— Ах, Mon Dieu ! — изпъшка Поаро, като се мъчеше да се изправи и с немощен глас се опита да извика. — Хейстингс! Хейст… — гласът му пресекна и той се отпусна обратно на стола, а клепачите му се затвориха.

Рейнър скочи на крака, бутна стола си настрана и се наведе над Поаро.

— Не заспивайте още, мосю Поаро! — каза той. — Сигурен съм, че бихте искали да видите къде е била скрита формулата, нали?

Той изчака за момент, но очите на Поаро останаха затворени.

— И потъвате бързо в сън без сънища, от който няма събуждане, както се изрази нашият скъп приятел доктор Карели — отбеляза Рейнър сухо, отиде до камината, взе подпалките, сгъна ги и ги прибра в джоба си. После тръгна към стъклените врати, спирайки колкото да извика през рамо: — Сбогом, скъпи ми мосю Поаро!

Точно щеше да излезе навън, когато гласът на Поаро, бодър и жизнерадостен, го закова на място.

— А няма ли да си вземете и плика?

Рейнър бързо се обърна, а в същия миг инспектор Джап влезе в библиотеката откъм градината. Рейнър направи една-две крачки назад, спря се нерешително и реши да побегне. Втурна се към стъклените врати, но беше сграбчен от Джап и полицаят Джонсън, който също изникна откъм градината.