Агата Кристи - Черно кафе

— Търсих си куката за плетене — обясни тя без нужда и размаха находката си, докато говореше. — Беше се мушнала между седалката и облегалката.

После забеляза куфарчето и попита:

— Напускате ли ни, доктор Карели?

Карели сложи шапката и куфарчето си на един стол.

— Мисля, че не мога повече да злоупотребявам с гостоприемството ви — заяви той.

Явно зарадвана от този факт, мис Еймъри все пак беше достатъчно възпитана, за да промърмори:

— Ами, добре, щом, разбира се, смятате, че трябва… — После, спомнила си положението, в което обитателите на дома се намираха, тя додаде: — Боя се, обаче, че има някои досадни формалности… — гласът й нерешително заглъхна.

— О, всичко е уредено — увери я Карели.

— Е, тогава, щом смятате, че трябва да си вървите…

— Наистина трябва.

— Тогава ще поръчам колата — рече енергично мис Еймъри и отиде до камината, за да натисне звънеца.

— Не, недейте — настоя Карели. — Това също е уредено.

— Но вие е трябвало сам да си свалите куфара! Ама наистина, тези слуги… Всички са се разпуснали, съвсем разпуснали. — Тя се върна на канапето и извади от торбичката плетивото си. — Не могат да се концентрират, доктор Карели. Не могат да запазят самообладание. Много чудно, нали?

Станал вече нетърпелив, Карели безцеремонно отвърна:

— Много чудно.

Той погледна телефона.

Мис Еймъри започна да плете, като в същото време от устата й започна да се лее безсмислен словесен поток:

— Предполагам, ще хванете влака в дванадесет и петнадесет. Внимавайте да не го изтървете! Не че искам да ви притеснявам, разбира се. Винаги съм казвала, че да притесняваш…

— Да, наистина — хладно я прекъсна Карели, — но има, мисля, достатъчно време. Чудя се… чудя се дали не бих могъл да използвам телефона?

Мис Еймъри вдигна поглед за миг.

— О, да, разбира се — каза тя, без да спира да плете. Явно не й мина през ума, че доктор Карели може би желае да остане сам, докато говори по телефона.

— Благодаря ви — измърмори Карели и отиде до бюрото, като се направи, че търси някакъв номер в телефонния указател. Той хвърли бързо нетърпелив поглед към мис Еймъри.

— Мисля, че вашата племенница ви викаше — забеляза той.

Единствената реакция на мис Еймъри по отношение на чутото бе, че започна да говори за племенницата си, докато продължи невъзмутимо да плете.

— Скъпата Барбара! — възкликна тя. — Толкова мило създание! Знаете ли, че тя водеше тук доста тъжно съществуване, при това твърде скучно за едно младо момиче. Тъй, тъй, нещата сега ще бъдат по-различни, смея да кажа. — Тя остана за миг приятно унесена в мисли, преди да продължи. — Не че аз не направих всичко по силите си. Но едно момиче има нужда от малко развлечения. И всичкият пчелен восък на света не е в състояние да ги замести.

На лицето на доктор Карели се изписа огромно недоумение, примесено с голяма доза раздразнение.

— Пчелен восък ли? — почувства се длъжен да попита той.

— Да, пчелен восък… или пък беше пчелно мляко? Нали знаете, онези витамини, беше нещо пчелно или така поне пише на кутийката — „A“ и „B“, и „C“, и „D“ — всичките, без онзи, който предпазва от бери-бери. И аз наистина мисля, че няма нужда от него, ако човек живее в Англия. Тази болест не се среща тук. Идва, мисля, от чистенето на ориза в азиатските страни. Много интересно! Накарах мистър Рейнър да взима от него… от пчелния восък, имам предвид. Всеки ден след закуска. Изглеждаше бледичък, бедният момък. Опитах се да накарам и Лучия, но тя не пожела. — Мис Еймъри поклати неодобрително глава. — А като се замисля, като момиче строго ми бяха забранили да ям бонбони карамел, заради пчелния восък… искам да кажа млечице. Времената се променят, нали знаете. Времената наистина се променят.

Въпреки че се опитваше да прикрие този факт, доктор Карели вече беше на път да се пръсне.

— Да, да, мис Еймъри — отговори той учтиво, доколкото му позволяваха силите. Сетне отиде при нея, за да опита по-директен подход. — Мисля, че вашата племенница ви вика.

— Вика ли ме?

— Да, не я ли чухте?

Мис Еймъри се ослуша.

— Не, не — призна тя. — Колко странно! — Тя намота плетката. — Сигурно имате доста остър слух, доктор Карели. Не че аз чувам лошо. Наистина, казаха ми, че…

Тя изтърва кълбото и Карели го вдигна.

— Много ви благодаря — каза тя. — Знаете ли, че всички от нашия род имат добър слух. — После стана от канапето. — Баща ми запази своите способности в доста голяма степен на стари години. На осемдесет години още можеше да чете без очила.