Агата Кристи - Черно кафе

— Икономът? Мили Боже! Защо?

— Защото той никога не минава покрай кабинета!

Хейстингс изглеждаше озадачен:

— Но тогава…

— Аз съм доста консервативна в някои отношения — забеляза Барбара. — Научена съм да подозирам най-малко вероятния човек, който винаги се оказва убиецът в добрите криминални загадки. А Тредуел със сигурност е най-малко вероятният извършител.

— Може би освен вас — предположи през смях Хейстингс.

— О, аз! — Барбара неопределено се усмихна, после стана и се отдалечи от него. — Колко странно… — промърмори на себе си тя.

— Кое е странно? — попита Хейстингс и скочи на крака.

— Нещо, което току-що се сетих. Хайде да отидем в градината. Мразя да стоя тук — тя тръгна към стъклената врата.

— Боя се, че аз трябва да остана — каза й Хейстингс.

— Защо?

— Не бива да напускам тази стая.

— Знаете ли — отбеляза Барбара, — вие имате комплекс към нея. Помните ли снощи? Ние всички бяхме тук, напълно сразени от изчезването на формулата, а вие влязохте и свалихте градуса на напрежението, като най-спокойно отбелязахте: „Каква приятна стая, мистър Еймъри!“ Беше много смешно, когато влязохте. Вие и това малко необикновено човече, високо не повече от метър и петдесет, ала с чувство за огромно собствено достойнство. И вие, бяхте… о, толкова любезен…

— Признавам, че на пръв поглед Поаро изглежда доста чудато — съгласи се Хейстингс. — А и има множество малки недостатъци. Например страда от мания за ред във всичко. За него е истинско мъчение, ако види, че нещо стои накриво, че някъде има малко прах, или открие и най-лек недостатък в облеклото на някого.

— Вие така прекрасно си контрастирате — рече Барбара и се засмя.

— И знаете ли, има си лично негови методи на разследване — продължи Хейстингс. — Неговите идоли са редът и методичността. Силно презира веществените улики — например отпечатъци от стъпки или пепел от цигара, нали разбирате какво искам да кажа. Всъщност той твърди, че тези неща сами по себе си не биха могли да помогнат на един детектив да разреши дадена загадка. Казва, че истинската работа става тук вътре — и се тупва по тази негова яйцевидна глава, после с голямо задоволство отбелязва: „Малките сиви мозъчни клетки… не забравяйте малките сиви мозъчни клетки, mon ami .“

— О, аз мисля, че е сладур — заяви Барбара. — Но не колкото вас с вашето „Каква приятна стая!“

— Но тя наистина е приятна! — настоя Хейстингс, вече доста раздразнено.

— Аз лично не съм съгласна с вас — каза Барбара. Тя го хвана за ръката и почна да го тегли към стъклените врати. — Както и да е, нагледахте й се вече. Хайде с мен!

— Вие не разбирате — рече Хейстингс, като издърпа ръката си. — Обещах на Поаро.

Барбара бавно каза:

— Обещали сте на мосю Поаро да не излизате от тази стая? Но защо?

— Не мога да ви кажа.

— О! — Барбара помълча миг-два и изведнъж смени тона. Тя мина зад Хейстингс и започна да декламира с драматичен патос: — „На горящата палуба момчето стоеше…“

— Моля?

— „Откъдето всички избягаха вече“. Така ли е, котенце?

— Просто не мога да ви разбера — ядосано заяви Хейстингс.

— Защо трябва да ме разбирате? О, ама вие наистина сте сладур — рече Барбара и плъзна ръка в неговата. — Хайде, оставете се да ви съблазня. Да знаете, че според мен сте цяла прелест!

— Вие ме занасяте!

— Ни най-малко — настоя Барбара. — Луда съм по вас! Вие сте, без съмнение, „довоенно“ качество.

Тя отново го затегли към стъклените врати и този път Хейстингс се остави да бъде отведен.

— Вие сте наистина необикновена — каза той. — Съвсем различна сте от всички жени, които съм срещал някога.

— Радвам се да го чуя. Това е много добър знак — каза Барбара, докато стояха един срещу друг в рамката на отворената врата.

— Добър знак?

— Да, може да възбуди трепетни очаквания у всяко момиче.

Хейстингс се изчерви и Барбара безгрижно се разсмя, като го помъкна към градината.

След като Барбара отиде с Хейстингс в градината, библиотеката остана празна за не повече от минута-две. После вратата откъм преддверието се отвори и вътре влезе мис Еймъри с малка торбичка за ръкоделие в ръце. Тя отиде до канапето, остави торбичката, коленичи и заопипва седалката. Докато правеше това, доктор Карели влезе през другата врата с шапка и малък куфар в ръка. Когато видя мис Еймъри, Карели спря и промърмори някакво извинение, задето я обезпокоил, като влязъл неканен.

Мис Еймъри се изправи леко смутена.