Агата Кристи - Черно кафе

— Да, да, трябва да чуя всичко по този въпрос. Хайде да минем оттук — предложи той и посочи към вратата, отвеждаща към предната част на къщата.

Тредуел тръгна към вратата, последван от Поаро. Хейстингс обаче важно заяви:

— Аз мисля да остана тук.

Поаро се обърна и го изгледа неразбиращо.

— Не, не, моля ви, елате с нас! — помоли той своя колега.

— Ама не мислите ли, че е по-добре… — започна Хейстингс, ала Поаро го прекъсна със сериозен глас, в който се долавяше скрит подтекст.

— Имам нужда от вашето съдействие, приятелю — рече той.

— О, да, разбира се, в такъв случай…

Тримата мъже излязоха заедно от стаята, затваряйки вратата след себе си. Само няколко секунди по-късно вратата, водеща към преддверието, внимателно се отвори и Лучия, незабелязана от никого, влезе вътре. Хвърли бърз поглед наоколо, сякаш за да се увери, че е сама и се приближи до кръглата маса в средата на стаята, откъдето вдигна чашата на сър Клод. В очите й се появи лукав и коравосърдечен поглед, което нямаше нищо общо с обичайното им невинно изражение и изведнъж тя сякаш остаря с няколко години.

Тя все още стоеше с чашата в ръка, сякаш недоумявайки какво да стори, когато другата врата, водеща към предната част на къщата, се отвори и Поаро влезе сам в библиотеката.

— Позволете, мадам — рече той, от което Лучия силно се стресна. Сетне прекоси стаята и взе чашата от ръката й с вид на човек, проявил най-обикновен жест на любезност.

— Аз… аз се върнах за чантата си — прошепна Лучия.

— А, да — рече Поаро. — Я да видя къде гледах една дамска чантичка? Ах, да, ето там.

Той отиде до канапето, взе чантата и я подаде на Лучия.

— Много ви благодаря — каза тя, оглеждайки се объркано, докато говореше.

— Няма защо, мадам.

Лучия нервно се усмихна на Поаро и бързо напусна стаята. Когато тя излезе, той остана съвършено неподвижен за миг-два и после вдигна чашата за кафе. Помириса я предпазливо, след което извади от джоба си шишенце за проба, сипа в него малко от утайката в чашата на сър Клод и го затвори. Сетне го прибра в джоба си и продължи да оглежда стаята, броейки на глас чашите.

— Една, две, три, четири, пет, шест. Да, шест чаши за кафе.

Веждите му започнаха озадачено да се събират, когато изведнъж очите му светнаха с онзи зелен блясък, който винаги издаваше вътрешно вълнение. Той отиде бързо до вратата, през която неотдавна беше влязъл, отвори я и силно я затръшна, сетне се стрелна към стъклените врати и се скри зад завесите. След миг-два вратата, водеща към преддверието се отвори и Лучия влезе отново в стаята, този път още по-предпазливо от преди, като беше непрекъснато нащрек. Опитвайки се да държи под око и двете врати, тя грабна чашата, от която беше пил сър Клод и огледа цялата стая. Погледът й се спря на малката масичка до вратата към преддверието, на която стоеше голяма саксия с някакво декоративно растение. Тя отиде до масата и пъхна чашата с дъното нагоре в саксията. След това, като не сваляше поглед от вратата, тя взе една от другите чаши и я сложи близо до трупа на сър Клод. После тръгна бързо да излиза, но когато стигна вратата, тя се отвори и в стаята влязоха съпругът й Ричард и един много висок мъж с русолява коса, на около тридесет години. Независимо, че лицето му беше приветливо, на него се четеше самочувствието на професионалист. Новодошлият носеше лекарска чанта.

— Лучия! — стреснато извика Ричард. — Какво правиш тук?

— Аз… аз дойдох за чантичката си — поясни Лучия. — Здравейте, доктор Греъм. Моля да ме извините — добави тя и бързо мина покрай тях.

Докато Ричард я проследяваше с поглед, Поаро се подаде иззад завесите и отиде при двамата мъже, все едно, че току-що беше влязъл в стаята през другата врата.

— А, ето го и мосю Поаро. Нека да ви запозная. Поаро, това е доктор Греъм, Кенет Греъм.

Поаро и докторът се поклониха един на друг и доктор Греъм веднага отиде до трупа на мъртвия учен, за да го прегледа, а Ричард го последва.

Еркюл Поаро, на когото те не обърнаха повече внимание, почна да се разхожда из стаята и отново се зае да брои усмихнато чашите.

— Една, две, три, четири, пет — промърмори той. — Наистина са пет.

Лицето му се озари от неподправено задоволство и той се усмихна с възможно най-загадъчната си усмивка. Извади от джоба си епруветката, погледна я и бавно поклати глава.

Междувременно доктор Греъм беше приключил беглия си оглед върху трупа на сър Клод Еймъри.

— Боя се — каза той на Ричард, — че няма да мога да подпиша смъртния акт. Сър Клод беше в отлично здраве и на мен ми се струва крайно невероятно да е получил внезапен сърдечен удар. Страхувам се, че ще се наложи да разберем какво е ял или пил, преди да умре.