Агата Кристи - Черно кафе

Поаро отмести поглед от Ричард Еймъри и попита:

— И така, кога сър Клод се премести от кабинета в тази стая?

— Точно когато те се опитваха да отворят вратата — каза му Еймъри.

— Те? — засече го Поаро на свой ред.

— Да. Рейнър и другите.

— Може ли да попитам кой пожела вратата да бъде отворена?

— Съпругата ми Лучия — каза Ричард. — Тя цялата вечер не се чувстваше добре.

Гласът на Поаро беше пълен със съчувствие, когато отговори:

— La pauvre dame 5 5 Бедната жена (фр.) — Б.пр. ! Надявам се, че тази сутрин тя е по-добре? Има едно-две неща, които спешно трябва да я попитам.

— Боя се, че това е абсолютно невъзможно — каза Ричард. — Тя не е в състояние да се вижда с никого, както и да отговаря на въпроси. Във всеки случай тя не може да ви каже нещо повече от това, което ще научите от мен.

— Така е, така е — увери го Поаро. — Но жените, мосю Еймъри, имат голяма способност да забелязват най-различни подробности. Струва ми се, че и леля ви, мис Еймъри, би помогнала доста.

— Тя е в леглото — сприхаво изрече Ричард. — Смъртта на баща ми бе голям удар за нея.

— Разбирам — замислено промърмори Поаро.

Настъпи тишина. Ричард, очевидно притеснен, стана и отиде до стъклените врати.

— Нека проветрим малко — предложи той. — Тук е много горещо.

— А, и вие сте като всички англичани — усмихнато констатира Поаро. — Чистият въздух не бива да остава на открито, трябва да се вкара вътре. Да! Трябва да се вкара в дома!

— Надявам се, нямате нищо против? — попита Ричард.

— Аз? — отвърна Поаро. — Не, разбира се, че не. Свикнал съм с всички английски порядки. И навсякъде ме вземат за англичанин.

Хейстингс, който седеше на канапето, не можа да потисне усмивката си.

— Ах, но извинете, мосю Еймъри, тези врати не са ли заключени с едно оригинално приспособление?

— Да, така е — отговори Ричард. — Обаче ключът за тях е на връзката с ключове на баща ми и сега тя е в мен.

Той извади от джоба си тази връзка, отиде до стъклените врати и ги отвори широко, след като освободи механизма.

Поаро се отдалечи от него и седна на ниското столче, далеч от стъклените врати и чистия въздух, от който затрепери, докато Ричард пое дълбоко дъх и остана загледан за миг навън към градината, преди да се върне обратно при Поаро с вид на човек, взел най-сетне решение.

— Мосю Поаро — заяви Ричард Еймъри, — няма да го усуквам. Зная, че жена ми ви е помолила снощи да останете, ала тогава беше разстроена и превъзбудена, така че едва ли е съзнавала какво върши. Аз съм засегнатата страна и откровено ви заявявам, че не давам пет пари за тази формула. Баща ми беше богат човек. Това негово откритие струваше доста пари, но на мен не ми трябват повече, отколкото вече имам, нито пък мога да се преструвам, че споделях неговия ентусиазъм в тази работа. В света вече има достатъчно експлозиви.

— Разбирам — замислено произнесе Поаро.

— Според мен — продължи Ричард — трябва да се откажем от вашите услуги.

Поаро вдигна вежди и отново прие познатото изненадано изражение.

— Предпочитате да си замина? — попита той. — Да не разследвам повече?

— Да, именно — смутено изрече Ричард Еймъри и извърна поглед от Поаро.

— Но — настоя детективът — този, който е откраднал формулата, едва ли го е направил с намерението да не се възползва от нея.

— Така е — призна Ричард и отново се обърна към Поаро. — И все пак…

Поаро продължи бавно и многозначително:

— Тогава няма да имате… как да кажа… нищо против позора?

— Позора? — възкликна рязко Ричард.

— Пет човека — заобяснява Поаро, — пет човека са имали възможност да откраднат тази формула и ако не се разбере кой е виновен, всички ще останат под подозрение.

Тредуел беше влязъл в стаята, докато Поаро говореше и когато Ричард заекна нерешително „Аз, тоест…“, икономът го прекъсна:

— Моля за извинение, сър — каза той на своя работодател, — ала доктор Греъм е тук и би желал да говори с вас.

Видимо доволен от възможността да избегне по-нататъшните въпроси на Поаро, Ричард отвърна:

— Идвам веднага.

Когато стигна до вратата, той се обърна към Поаро с доста официален тон:

— Ще ме извините ли, моля? — след което излезе с Тредуел.

Когато двамата мъже напуснаха стаята, Хейстингс стана от канапето и отиде при Поаро, давайки израз на дълго сдържаното си вълнение.

— Туйто! — извика той. — Отрова, нали?

— Какво, скъпи ми Хейстингс? — попита Поаро.

— Отрова, няма съмнение! — повтори Хейстингс и енергично закима с глава.