Агата Кристи - Черно кафе

Поаро прекъсна колегата си, като леко махна с ръка. Дребничкият детектив сега беше олицетворение на самата невинност. Той погледна през прозореца и впери замислен поглед в далечината.

— Вие, Хейстингс, сте озадачен — попита той. — Чудите се защо не се впускам в преследване на заподозрения.

— Ами… нещо такова… — призна Хейстингс.

— Няма никакво съмнение какво бихте направили вие, ако бяхте на мое място — отбеляза самодоволно Поаро. — Разбирам това. Но не съм от тези, на които им е приятно да се щурат насам-натам, търсейки игла в купа сено, както казвате вие, англичаните. За момента се задоволявам да изчаквам. Колкото до това защо чакам… eh bien , нещата понякога са абсолютно ясни за интелигентен човек като Еркюл Поаро, както пък са напълно неясни за онези, които не са така щедро надарени.

— Велики Боже, Поаро! — извика Хейстингс. — Знаете ли, че бих дал доста пари, само за да ви видя как се излагате поне един-единствен път. Вие сте така ужасно самонадеян!

— Не се палете, скъпи ми Хейстингс! — утеши го Поаро. — Всъщност съм забелязал, че понякога направо ме ненавиждате! Уви, страдам от неудобството да си велик!

Дребничкото човече изпъчи гърди и въздъхна така комично, че Хейстингс беше принуден да се разсмее.

— Поаро, от всички хора, които познавам, вие имате най-високото мнение за себе си — заяви той.

— А вие какво искате? Когато човек е уникален, той обикновено го знае. Ала нека сега се върнем към по-сериозни неща, скъпи ми Хейстингс. Нека ви кажа, че помолих сина на сър Клод — мистър Ричард Еймъри, да се срещнем по обяд в библиотеката. Казах „да се срещнем“, Хейстингс, защото ще сте ми нужен там, приятелю, за да наблюдавате най-внимателно.

— Както винаги, ще бъда щастлив да ви помогна, Поаро — увери го приятелят му.

По обяд Поаро, Хейстингс и Ричард Еймъри се срещнаха в библиотеката, откъдето трупът на сър Клод беше изнесен късно вечерта. Докато Хейстингс слушаше и гледаше, разположен удобно на канапето, детективът помоли Ричард Еймъри да изложи в подробности снощните събития до пристигането на самия Поаро. След като приключи разказа си, Ричард, който се беше настанил на стола, на който баща му беше седял предната вечер, добави:

— Е, мисля, че това е всичко. Надявам се, че бях съвсем ясен.

— Напълно, мосю Еймъри, напълно — отговори Поаро и се подпря с ръка върху дръжката на единственото кресло в стаята. — Сега съм си изградил съвсем ясна tableau 4 4 Картина (фр.) — Б.пр. .

Той притвори очи и се опита да си представи сцената.

— Ето го сър Клод, който седи на своя стол и ръководи нещата по своя сценарий. Изведнъж настава тъмнина, на вратата се почуква. Да, наистина, било е много драматично!

— Тогава — каза Ричард и се приготви да стане. — Ако няма друго…

— Само още една минутка — рече Поаро и направи жест с ръка, сякаш за да го задържи.

Ричард неохотно седна отново на мястото си и попита:

— Да?

— А по-рано вечерта, мосю Еймъри?

— По-рано вечерта ли?

— Да — припомни му Поаро. — След вечеря.

— О, тогава ли? — отвърна Ричард. — Наистина няма нищо за разказване. Баща ми и неговият секретар, Рейнър — Едуард Рейнър, отидоха направо в кабинета. Останалите бяхме тук.

Поаро се усмихна окуражително на Ричард.

— И правихте… какво?

— О, просто си говорехме. През повечето време грамофонът свиреше.

Поаро се замисли за миг. После попита:

— И не можете да си спомните нещо, което да ви е направило по-дълбоко впечатление?

— Абсолютно нищо — потвърди бързо Ричард.

Гледайки го внимателно, Поаро настойчиво запита:

— Кога беше сервирано кафето?

— Непосредствено след вечеря — гласеше отговорът на Ричард.

Поаро описа кръг с ръка.

— Икономът ли го разнесе или остави вие да се обслужите сами?

— Наистина не мога да си спомня — каза Ричард.

Поаро леко въздъхна. Замисли се за миг и сетне запита:

— Всички ли пихте кафе?

— Да, така мисля. Тоест всички без Рейнър. Той не пие кафе.

— И кафето на сър Клод му беше занесено в кабинета?

— Предполагам — отговори Ричард и в гласа му започна да се долавя известно раздразнение. — Нужно ли е да навлизаме чак в такива подробности?

Поаро вдигна извинително ръце.

— Толкова съжалявам — рече той. — Прост силно желая да изградя в съзнанието си вярна представа за събитията. А и, в края на краищата нали искаме да намерим тази безценна формула?

— Предполагам, че да — отговори Ричард доста враждебно, при което Поаро повдигна високо вежди и изненадано възкликна. — Да, разбира се разбира се, че е така — побърза да прибави Ричард.