Агата Кристи - Черно кафе

— Как така, да му се не види?

— Ето така, Хейстингс, просто съпоставете фактите. Знаем от добрия стар Тредуел, че сър Клод е взел някои предпазни мерки формулата да не бъде изнасяна от тази стая. После поднася малката си изненадка и съобщава за нашето скорошно пристигане, следователно е абсолютно сигурно, че формулата е била все още в крадеца. И как трябва да постъпи той? Няма да рискува тя да бъде намерена в него, когато пристигна аз. Може значи да направи две неща. Може да я върне, както е предложил сър Клод или пък да я мушне някъде под прикритието на едноминутната тъмнина. След като не е направил първото, значи е направил второто. Voila ! За мен е напълно ясно, че формулата е скрита в тази стая.

— За Бога, Поаро! — възкликна Хейстингс, обзет от силна възбуда. — Мисля, че сте прав. Хайде да я потърсим! — той рязко се изправи и отиде до бюрото.

— Давайте, ако това ще ви достави удоволствие отговори Поаро. — Но има един човек, който ще е в състояние да я намери по-бързо от вас.

— О, и кой е той? — попита Хейстингс.

Поаро енергично засука мустака си.

— Ами че този, който я е откраднал, parbleu 7 7 Дявол да го вземе (фр.) — Б.пр. ! — възкликна той, придружавайки думите си с жест, зает от репертоара на цирков факир, вадещ заек от шапка.

— Искате да кажете, че…

— Искам да кажа, че — обясни търпеливо Поаро на своя приятел — рано или късно крадецът ще се опита да си възвърне плячката. Следователно един от двама ни трябва постоянно да държи тази стая под наблюдение… — той спря, защото чу, че вратата бавно и предпазливо започна да се отваря и даде знак на Хейстингс да застанат зад грамофона, така че да не бъдат веднага забелязани от онзи, който влизаше вътре.

Вратата се отвори и в стаята предпазливо влезе Барбара Еймъри. Тя взе един стол от най-близката стена и го занесе до библиотечния шкаф, качи се отгоре му и взе металната кутия с лекарствата. В този миг Хейстингс рязко кихна и стресна Барбара, която изтърва кутията.

— Ох! — възкликна смутено тя. — Не знаех, че тук има някой.

Хейстингс се хвърли напред и взе кутията, която пък Поаро на свой ред му отне.

— Позволете, мадмоазел — рече детективът. — Сигурен съм, че е твърде тежка за вас.

Той отиде до масата и сложи кутията отгоре й.

— Ваша ли е тази малка колекция? — попита той. — Птичи яйца? Или вероятно черупки от миди?

— Боя се, че е далеч по-прозаично, мосю Поаро — отговори Барбара и нервно се засмя. — Нищо друго, освен хапчета и прахчета.

— Ала навярно — рече Поаро — една млада, жизнена и енергична девойка едва ли се нуждае от подобни глупости.

— О, не са за мен — увери го Барбара. — За Лучия са. Тази сутрин тя има ужасно главоболие.

— La pauvre dame — промърмори Поаро, а гласът му бе пълен със съчувствие. — Значи тя ви прати за тези лекарства?

— Да — отговори Барбара. — Дадох и един-два аспирина, но тя иска по-сериозно успокоително. Казах й, че ще й занеса цялата аптечка, тоест ако в стаята няма никой.

Сложил ръце върху кутията, Поаро замислено повтори:

— Ако в стаята няма никой. Защо е това изискване, мадмоазел?

— Ами, нали знаете, как е обикновено в домове като този? — поясни Барбара. — Шум и олелия! Искам да кажа, например леля Каролайн се държи като разклопана стара квачка! Пък и Ричард, който е така дяволски досаден и съвършено безполезен на всичкото отгоре, каквито са обикновено мъжете, когато човек се разболее.

Поаро съчувствено кимна.

— Разбирам, разбирам — каза той на Барбара и поклати глава, за да й покаже, че приема обясненията й.

Той прокара пръсти по капака на кутията с лекарства и сетне бързо погледна ръката си. Остана безмълвен за миг, после прочисти гърлото си с пресилено покашлюване и едва тогава продължи:

— Знаете ли, мадмоазел, че сте случили на добра прислуга?

— Какво искате да кажете? — попита Барбара.

Поаро посочи металната кутия.

— Вижте — посочи той. — Няма и следа от прах! Да се качват на стол и да си правят труда да почистват праха толкова нависоко… не всички слуги са така съзнателни.

— Така е — съгласи се Барбара. — И аз снощи се почудих, че няма никакъв прах.

— Значи сте сваляли тази кутия и снощи? — попита я Поаро.

— Да, след вечеря. Знаете ли, пълна е със стари медикаменти.

— Я да хвърлим един поглед на тези неща! — предложи Поаро и отвори кутията.

Той извади няколко шишенца и ги задържа на височината на очите си, сетне вдигна високо вежди.