Агата Кристи - Черно кафе

Чуха се няколко въздишки и нечие женско сподавено възклицание. Изведнъж гласът на мис Еймъри екна звънко:

— Пет пари не давам за всичко това!

— Тихо, лельо Каролайн — нареди й Барбара. — Опитвам се да слушам.

За няколко секунди настана пълна тишина, последвана от нечие тежко дишане и после от шумолене на хартия. После отново се възцари тишина, след което издрънча някакъв метален предмет, чу се шум от раздирането на нещо и силен трясък, който вероятно беше от преобръщането на стол.

Внезапно Лучия изпищя:

— Сър Клод! Сър Клод! Не мога повече! Искам светлина! Моля ви, нека някой запали лампите!

Стаята остана потънала в мрак. После някой си пое шумно дъх и изведнъж на вратата, водеща към преддверието, силно се потропа. Лучия отново изпищя. Внезапно като в отговор на нейния вик лампите отново светнаха.

Ричард сега стоеше до вратата и явно му беше трудно да реши дали да се опита да я отвори или не. Едуард Рейнър пък бе прав до прекатурения си стол, а Лучия се беше облегнала назад, сякаш всеки момент щеше да припадне.

Сър Клод седеше напълно неподвижно в креслото си със затворени очи. Изведнъж секретарят посочи към масата, която се намираше до неговия работодател.

— Погледнете! — възкликна той. — Формулата!

На масата до сър Клод лежеше дълъг плик, който изглеждаше точно така, както той го беше описал по-рано.

— Слава Богу! — извика Лучия. — Слава Богу!

На вратата отново се почука и този път тя бавно се отвори. Това прикова вниманието на всички, защото Тредуел въведе в стаята някакъв непознат и сетне се оттегли.

Всички погледнаха непознатия. Това, което видяха, беше едно човече с екстравагантен външен вид, на ръст едва ли по-високо от метър и шестдесет и пет, но което се държеше с подобаващо достойнство. Главата му, с форма точно като на яйце, беше леко наклонена встрани като на териер по време на лов. Мустаците му бяха гъсти и оформени като на военен. Той беше облечен много елегантно.

— Еркюл Поаро на вашите услуги! — каза непознатият и се поклони.

Ричард Еймъри протегна ръка.

— Мосю Поаро — рече той, докато се здрависаха.

— Сър Клод? — попита Поаро. — Ах, не, вие сте доста по-млад, разбира се. Навярно сте синът?

Той мина покрай Ричард и отиде в средата на стаята. Зад него незабелязано беше влязъл друг мъж — висок, на средна възраст и във военна униформа. Когато той застана до Поаро, детективът го представи:

— Моят колега — капитан Хейстингс.

— Каква приятна стая — забеляза Хейстингс, докато се ръкуваше с Ричард Еймъри.

Синът отново се обърна към Поаро:

— Съжалявам, мосю Поаро — каза той, — но се боя, че е станало недоразумение и напразно сме ви разкарвали дотук. Вече нямаме нужда от услугите ни.

— Така ли? — попита на свой ред Поаро.

— Да, съжалявам — продължи Ричард. — Много жалко, че сте се разкарвали чак от Лондон. Разбира се, хонорарът ви и… разходите… имам предвид… ъ-ъ-ъ… няма да има проблеми, естествено…

— Отлично разбирам това — каза Поаро, — но за момента не ме интересуват нито хонорарът, нито разходите.

— Така ли? Тогава какво… ъъъ…?

— Какво ме интересува ли, мистър Еймъри?! Ще ви кажа. То е съвсем маловажно и без никакво значение, разбира се. Ала вашият баща беше този, който ме повика. Защо той да не ми каже, че трябва да си вървя?

— О, разбира се, съжалявам — отговори Ричард и се обърна към сър Клод. — Татко, кажи моля те на мосю Поаро, че вече нямаме нужда от неговите услуги!

Сър Клод не отговори.

— Татко! — възкликна синът и бързо отиде до креслото на баща си. Той се надвеси над него и после се обърна като обезумял.

— Доктор Карели! — извика Ричард.

Мис Еймъри се изправи, а лицето й беше пребледняло. Карели бързо отиде при сър Клод и попипа пулса му. Намръщи се и постави ръка върху сърцето му, а после поклати глава.

Поаро бавно отиде до креслото на сър Клод и остана загледан в безжизненото тяло на учения.

— Да-а-а… боя се, че… — измърмори той, като че ли на себе си. — Много се боя, че…

— От какво се боите? — попита Барбара като се приближи.

Поаро я погледна.

— Боя се, че сър Клод ме е повикал твърде късно, мадмоазел.

Изявлението на Еркюл Поаро беше последвано от мълчание и всеобщо слисване. Доктор Карели продължи още минута-две огледа си върху сър Клод, преди да се изправи и погледне останалите. Обръщайки се към Ричард Еймъри, той потвърди:

— Боя се, че баща ви е мъртъв.

Ричард го изгледа с недоверие, сякаш не желаеше да приеме думите на един италиански лекар. След това попита: