Агата Кристи - Черно кафе

Подминавайки прекъсването на племенницата си, ученият продължи:

— После дойде Ричард. Той влезе в кабинета самичък и остана там няколко минути.

— Боже мой! — възкликна Ричард. — Ама наистина, татко, ти не може да вярваш, че бих откраднал някаква си формула, нали?

Гледайки прямо сина си, сър Клод многозначително отвърна:

— Това късче хартия струва доста пари.

— Разбирам — втренчено го погледна синът му. — А съм в дългове. За това говориш, нали?

Сър Клод не отговори. Сериозният му поглед обходи останалите и той продължи:

— Както вече казах, Ричард остана в кабинета няколко минути. Той отново се появи в тази стая, точно в мига, в който и Лучия влезе вътре. Когато няколко минути по-късно беше съобщено, че вечерята е готова, Лучия вече не беше сред нас. Намерих и да стои в кабинета до сейфа.

— Татко! — извика Ричард. Той отиде до жена и сложи ръка върху раменете й, сякаш за да я защити.

— Повтарям, стоеше до сейфа — настоя сър Клод. — Тя изглеждаше силно развълнувана и когато я попитах какво има, тя ми отвърна, че се чувствала зле. Аз предположих, че чаша вино би й се отразило добре. Тя обаче ме увери, че вече била съвсем наред и след това ме остави, за да отиде при другите. Вместо незабавно да последвам Лучия в трапезарията, аз се позабавих в кабинета. Не знам нищо, но инстинктът ми ме подтикна да погледна в сейфа. Пликът с формулата беше изчезнал.

Настъпи пауза. Никой не каза нито дума. Изведнъж всички осъзнаха огромната сериозност на ситуацията. После Ричард попита:

— Как си събрал тази информация за нашите действия, татко?

— Разбира се, с размисъл — отговори сър Клод, — наблюдения и умозаключения. Посредством видяното от очите и чрез онова, което научих, след като разпитах Тредуел.

— Забелязах, че не включи Тредуел или някого от слугите сред заподозрените, Клод — язвително забеляза Каролайн Еймъри. — Само твоите домашни.

— Моите домашни… и нашият гост — поправи я брат й. — Това е така, Каролайн, защото, за моя радост, аз установих, че нито Тредуел, нито някой друг от прислугата е бил в кабинета в отрязъка време от поставянето на формулата в сейфа до отварянето му наново, когато открих, че е изчезнала.

Той изгледа всички поред, преди да добави:

— Надявам се, че ситуацията ви е ясна. Формулата трябва все още да е в онзи, който я е взел. Когато след вечеря се върнахме тук, трапезарията беше основно претърсена. Тредуел щеше да ме осведоми, ако беше намерил листа скрит някъде там. А и както вече разбрахте, аз се погрижих никой да не може да излезе от тази стая.

За миг настъпи напрегнато мълчание, което беше прекъснато едва когато доктор Карели любезно попита:

— Тогава значи вие, сър Клод, предлагате всички да бъдем претърсени?

— Не съм предложил подобно нещо — отвърна сър Клод, консултирайки се с часовника си. — Сега е девет без две минути. Еркюл Поаро вече трябва да е пристигнал в Маркет Клийв, където го посрещат в момента на гарата. На Тредуел му е наредено точно в девет часа да изгаси осветлението от главния шалтер в мазето. Само за една минута, една-единствена минута всички тук в тази стая ще останем в пълен мрак. Когато лампите светнат отново, нищо вече няма да зависи от мен. Еркюл Поаро скоро ще дойде и той ще поеме случая. Ала ако под прикритието на тъмнината формулата бъде оставена тук — и сър Клод тупна с ръка по масата, — тогава ще осведомя мосю Поаро, че съм сгрешил и че няма да имам нужда от неговите услуги.

— Това е едно възмутително предложение — заяви гневно Ричард. Той огледа останалите. — Предлагам всички да бъдем претърсени. Това е моето желание.

— И моето, разбира се — побърза да заяви Едуард Рейнър.

Ричард Еймъри погледна твърдо доктор Карели. Италианецът се усмихна и сви рамене.

— Също и моето.

Погледът на Ричард бързо се премести към леля му.

— Много добре, щом трябва, значи трябва — измърмори мис Еймъри.

— Лучия? — попита Ричард, обръщайки се към съпругата си.

— Не, не, Ричард — задъхано произнесе Лучия. — Планът на баща ти е най-добър.

Ричард я изгледа мълчаливо за миг.

— Е, Ричард? — запита сър Клод.

Отговорът му беше предшестван първо от една тежка въздишка и след това:

— Много добре, приемам — той погледна към братовчедка си Барбара, която направи знак на съгласие.

Сър Клод се облегна уморено на стола и заговори бавно, като провлачваше думите:

— Все още усещам вкуса на това кафе в устата си — рече той и се прозя.

Часовникът върху полицата над камината започна да бие и настъпи пълна тишина, защото всички се заслушаха в ударите му. Сър Клод се обърна бавно в креслото и погледна сина си Ричард. При последния, деветия удар, светлините внезапно угаснаха и стаята потъна в мрак.