Агата Кристи - Убийство в Месопотамия

— Разбира се, че имам цел. Желанието, ми е следното — да зарежа всякаква работа, да имам много пари и да се състезавам с автомобили.

— Що за глупости! — извика госпожица Райли със силно раздразнение.

— Давам си сметка за абсурдността на моите желания — весело отговори той. — И тъй като се налага да върша нещо, за мен е безразлично какво е то, стига да не бъда затворен през целия ден в някаква канцелария. Впрочем, бях очарован, че ще пътувам. Готово, казах си аз и ето ме тук.

— Мога да си представя ползата от вас.

— Колкото за това, жестоко се мамите, скъпа приятелко. Мога да застана на разкопките и да викам „И’Аллах!“ с всеки! Освен това умея да рисувам доста добре. Моята специалност в колежа бе да имитирам почерци. От мен щеше да излезе първокласен фалшификатор. Впрочем, още не е късно да опитам. Ако някой ден моят ролс-ройс ви опръска с кал на някоя автобусна спирка, знайте, че съм преуспял в новата си кариера.

Шийла рече студено:

— Не смятате ли, че е време вече да тръгвате, вместо да говорите глупости?

— О, колко сме гостоприемни! Виждате ли, госпожице Ледърън, колко ни уважават тук?

— Сигурна съм, че госпожица Ледърън иска да се настани час по-скоро.

— Все така уверена във всичко — ухили се той.

Аз също си го мислех. Тази хлапачка беше страшно самоуверена. Казах сухо:

— Може би наистина е време да тръгваме, господин Колман.

— Готово, сестро.

Подадох ръка на госпожица Райли, за да й благодаря, и тръгнахме.

— Много е хубава тази Шийла — каза Колман. — Но как обича да дразни хората!

Прекосихме града и поехме по нещо като път между зелени площи. Друсахме се по многобройни коловози и дупки.

След около половин час Колман посочи с пръст някаква могила близо до реката и каза:

— Тел Яримджа.

Различих дребни човешки фигури, които се движеха насам-натам подобно на мравки.

Изведнъж всички се затичаха надолу по склона. Колман заяви:

— Хайде! Още един работен ден мина! Свършваме работа един час преди залез.

Къщата се намираше на известно разстояние от реката. Шофьорът зави, мина с колата под един твърде тесен свод и спря. Бяхме пристигнали.

Постройката заграждаше вътрешен двор. В началото къщата заемала южната страна на този двор заедно с няколко пристройки на изток. Експедицията продължила строителството и по другите страни. Като имам предвид важността, която ще придобие разположението на постройката по-късно в този разказ, тук прилагам неин план. Вратите на всички стаи се отваряха към двора, а също и почти всички прозорци гледаха към него. Изключение правеха стаите в южната постройка. Те имаха прозорци и към полето, обградени с железни решетки. В югозападния ъгъл стълба водеше към дълъг покрив във вид на тераса, на която имаше парапет по цялата южна страна, която пък беше малко по-висока в сравнение с другите три страни.

Колман ме поведе по източната част на двора до широка и открита веранда, която заемаше центъра на южната част. Той отвори една врата вдясно и двамата влязохме в стая, в която няколко души седяха около маса за чай.

— Здравейте, здравейте всички! — каза Колман. — Имам удоволствието да ви представя сестра Ейми Ледърън.

Дамата, която седеше начело на масата, стана и дойде да ме поздрави.

Тогава видях Луиз Лайднър за пръв път.

Без колебание трябва да призная, че видът на госпожа Лайднър бе за мен голяма изненада. След като слуша дълго време да се говори за една личност, човек си създава определена представа. Бях решила, че тя е мрачна и вечно недоволна жена, нервна и винаги напрегната. Също така очаквах да я намеря — как да кажа? Е, нека употребя точната дума — малко вулгарна.

В действителност тя съвсем не изглеждаше така, както си я представях, видях пред себе си руса жена, надарена с онази деликатна хубост, каквато притежават скандинавките. Луиз не бе шведка като съпруга си, но лесно би могла да мине за негова съотечественичка. Освен това тя не беше вече в първа младост. Определих възрастта й между трийсет и четирийсет години. Лицето й нямаше бодър вид, а в русите й коси се забелязваха няколко бели косъма. Очите й обаче бяха прекрасни — за пръв път виждах очи с наистина теменужен цвят. Бяха огромни, а под тях имаше леки сенки. Беше слаба и крехка и ако кажа, че видът й излъчваше едновременно силна умора и непресторена жизненост, сигурно би прозвучало като глупост, само че точно това беше моето впечатление. Разбрах също така, че пред мен бе застанала една истинска дама, а това дори и в днешно време означава много.