Агата Кристи - Убийство в Месопотамия

Колман се приведе напред и ми извика в ухото:

— Пътят си го бива, нали?

Той каза тези думи тъкмо в момента, когато подскочихме от седалките си и почти си ударихме главите в тавана на колата.

Ако можеше да се съди по вида му, господин Колман като че ли говореше най-сериозно.

— Тези друсания са много полезни за черния дроб — допълни той. — Знаете това, нали, госпожице?

— Каква полза за черния дроб, когато рискуваме да си разбием главите? — отвърнах аз, давайки воля на лошото си настроение.

— Трябва да минете оттук след дъжд, за да видите тогава! Колата постоянно се хлъзга — направо е фантастично! През повечето време се носим настрани.

Не отвърнах нищо на тези думи. Малко по-късно трябваше да пресечем реката върху най-странния ферибот, който някога съм виждала. Според мен самото преминаване беше истинско чудо, макар за всички останали това да беше нещо съвсем обикновено. Необходими ни бяха още четири часа, за да стигнем Хасание, който за моя голяма изненада се оказа голям град. Изглеждаше и доста приятен от отсрещния бряг на реката — издигаше се пред нас съвсем бял и фееричен с безбройните си минарета. Когато обаче преминахме моста и навлязохме в града, картината се оказа доста по-различна — навсякъде се носеше смрад, виждаха се порутени и схлупени къщурки, калища и мръсотии.

Колман ме придружи до дома на доктор Райли, като ми каза, че докторът ме очаква за обяд.

Любезен както винаги, доктор Райли ме посрещна в кокетното си жилище, където имаше баня и всичко беше както трябва. Взех си чудесна вана, облякох болничната си униформа и слязох долу ободрена и забравила умората от дългото пътуване.

Обядът бе готов. Докторът ни въведе в столовата, като се извини за дъщеря си, която, каза той, винаги закъснявала. Бяхме вече изяли по една чиния яйца със сос, когато тя се появи. Доктор Райли ми я представи:

— Сестра, това е дъщеря ми Шийла.

Тя ми стисна ръката, попита ме дали съм пътувала добре, хвърли шапката си на един стол, поздрави хладно господин Колман и седна на масата.

— Е, Бил, как сме?

Наблюдавах младото момиче, докато господин Колман му говореше за някакво предстоящо парти в клуба.

Не мога да твърдя, че Шийла ми стана много симпатична. От нея лъхаше хлад. Малко безцеремонна, макар и с хубава външност — черна коса, сини очи, бледо лице и обичайните начервени устни. Говореше студено и саркастично, което ме дразнеше. Спомням си, че имах една такава стажантка при мен — наистина момичето работеше добре, само че поведението й ме влудяваше.

Стори ми се, че господин Колман е хлътнал по Шийла. Той започна да позаеква и приказките му станаха малко по-глупави отпреди, ако такова нещо изобщо бе възможно! Приличаше на голямо куче, което си върти опашката и се мъчи да се хареса.

След обяда доктор Райли ни остави и тръгна за болницата. Господин Колман също ни напусна, за да направи някакви покупки из града. Госпожица Райли ме попита дали предпочитам да остана вкъщи или бих желала да изляза. Колман щял да се върне да ме вземе чак след един час.

— Има ли нещо интересно из града? — попитах аз.

— Има някои интересни кътчета — отговори Шийла. — Ала не знам дали ще искате да ги посетите, тъй като са невероятно мръсни.

Думите й ме подразниха. Наистина не мога да приема, че живописността оправдава мръсотията.

Накрая Шийла ме отведе в клуба си, който беше приятно място. От него се откриваше прекрасна гледка към реката. Освен това там намерих вестници и списания от Англия.

Когато се върнахме вкъщи, господин Колман още го нямаше. Седнахме и се опитахме да поприказваме, но разговорът някак си не вървеше.

Шийла ме попита дали вече съм виждала госпожа Лайднър. Аз отвърнах:

— Не. Познавам само съпруга й.

— Много съм любопитна да узная какво ще си помислите за нея.

Понеже замълчах, тя продължи:

— Доктор Лайднър ми е много симпатичен. Всички го обичат.

„С други думи — помислих си аз — ненавиждаш жена му.“

Предпочетох да замълча и тогава Шийла неочаквано ми зададе следващия въпрос:

— Какво ли може да й има? Доктор Лайднър не ви ли каза?

Не исках да злословя по адрес на пациентката, която дори още не бях виждала, затова отговорих неопределено:

— Зная само, че е потисната и че състоянието й налага внимателни грижи.

Шийла избухна в злобен смях:

— Боже Господи! Нима не й стигат грижите на девет души, които се въртят около нея?

— Сигурно всеки си има работа, която върши — казах аз.