Агата Кристи - Убийство в Месопотамия

— Е — отвърнах аз, — сигурно имате право, майоре. Божичко, на какви кавги съм ставала свидетел в болниците! И повечето започват от някоя дреболия — някакъв чайник или нещо подобно.

— Да, затворените общества правят човека дребнав — обади се майор Пениман. — Обаче имам чувството, че в този случай има нещо повече. Лайднър е изключително скромен и тактичен човек и винаги успява да поддържа хубави отношения и разбирателство между членовете на експедицията си. И въпреки това онзи ден забелязах известно напрежение в Тел Яримджа.

Госпожа Келси избухна в смях:

— Нима не схванахте причината? Ами тя така бие на очи!

— Какво искате да кажете?

— Госпожа Лайднър, разбира се.

— Е, хайде, Мери — каза съпругът й, — надали тази очарователна жена се е карала с някого.

— Не твърдя, че се е карала. Тя просто предизвиква кавги!

— Как? А и защо?

— Защо ли? Защо? Ами защото се отегчава. Самата тя не е археолог и научните експедиции не я вълнуват ни най-малко. Тя е лишена от някакви по-вълнуващи преживявания и затова си създава емоции, като намира удоволствие да създава дрязги между хората.

— Не е така, Мери. Въобразяваш си.

— В момента наистина използвам въображението си, но скоро ще се уверите, че имам право. Ненапразно Хубавата Луиз прилича на Мона Лиза. Може и да няма лоши намерения, но й е интересно да види какво ще стане.

— Тя обича мъжа си.

— О, разбира се! Не става дума за някакви долнопробни флиртове, но все пак тази жена е allumeuse.

— Ах, какви сте вие жените! Само каква нежност проявявате една към друга! — каза майор Келси.

— О, знам мнението на мъжете. Според вас ние сме като котките. Обаче знайте, че много рядко грешим по отношение на другите жени.

— И все пак — замислено каза майор Пениман, — дори и да предположим, че тези заключения на госпожа Келси са основателни, те едва ли са достатъчни, за да обяснят тази напрегната атмосфера, това, как да кажа, предчувствие за буря. Имах силното усещане, че бурята може да избухне всеки момент.

— Не плашете госпожица Ледърън — обади се госпожа Келси. — След три дни тя заминава за Тел Яримджа, а вие сте на път да я разубедите.

— О, не се плаша толкова лесно — отвърнах аз със смях.

Така или иначе дълго размишлявах върху това, което чух. Припомних си и странните думи на доктор Лайднър: „Тя ще се чувства в по-голяма безопасност.“ Дали тайнствените страхове на жена му не се отразяваха по някакъв начин и върху останалите членове на експедицията? Или пък онова напрежение (или неизвестната причина за него) действаше на нейните нерви?

Потърсих в речника думата allumeuse, която чух от госпожа Келси, но нищо не разбрах.

„Е — рекох си аз, — ще поживеем, ще видим.“

След три дни напуснах Багдад.

Разделих се с госпожа Келси и бебето й с голямо съжаление. Детето беше много сладко и се развиваше отлично, наддавайки на тегло с всеки нов ден. Майор Келси ме придружи до гарата. На следващата сутрин трябваше да пристигна в Киркук, където някой щеше да ме посрещне.

Прекарах една неспокойна нощ. Не мога да спя добре във влак, а освен това сънувах и кошмари. На сутринта обаче, когато погледнах през прозореца на купето, видях, че времето е прекрасно, и у мен се появи известно любопитство за срещата ми с нови хора.

На перона се поогледах и скоро забелязах един младеж да се отправя към мен. Със своето кръгло и свежо лице той удивително приличаше на герой от романите на П. Г. Удхаус.

— Здравейте, здравейте! — каза той. — Вие ли сте сестра Ледърън? Не може да не сте вие — та това е ясно! Ха, ха! Наричам се Колман. Доктор Лайднър ме изпрати да ви посрещна. Как се чувствате? Ужасно и отегчително пътуване, нали? Ах! Как добре познавам тези влакове! Но ето ви най-сетне тук. Закусили ли сте? Това ли е багажът ви? Доста скромно, не мислите ли, а? А пък госпожа Лайднър носи четири нормални куфара и един много голям, без да се смятат кутията за шапки и специалната възглавничка, а също това и онова, и какво ли още не! Сигурно ще ме помислите за голям бъбривец, нали? Хайде да вървим към таратайката.

Отвън ни чакаше някакъв странен хибрид между омнибус, камионетка и автомобил. Младежът ми помогна да се кача, като ми препоръча да седна близо до шофьора, за да не друса толкова.

Божичко, какво друсане падна! И досега се учудвам как тази камионетка не се разпадна на хиляди парчета. Нямаше никакъв път — само някакви засъхнали коловози и дупки. Ето ти вълненията на Изтока! Когато си представих великолепните пътища в Англия, веднага ме завладя носталгията.