Агата Кристи - Убийство в Месопотамия

Това беше много странно усещане…

Той продължаваше да говори със своя спокоен глас, наподобяващ река, която се носи между бреговете си — чак до морето:

— Още от самото начало осъзнах, че за да се проумее този случай, човек не бива да търси само външните признаци и улики, а да се насочи към по-истинните неща за конфликтите между личностите и тайните на техните сърца. Ще ви кажа, че макар в този момент вече да съм стигнал до това, което смятам за действителното разрешение на загадката, аз не притежавам никакви материални доказателства, които да го подкрепят. Знам го, защото трябва да е така, защото по никакъв друг начин нито един факт няма да попадне на мястото, което е отредено тъкмо за него. А то според мен е най-задоволителното решение, което може да съществува.

След кратка пауза Поаро продължи:

— Ще започна пътуването си от момента на първия си контакт със случая — когато бях запознат с това, което бе станало с госпожа Лайднър. Според мен всеки случай притежава свой собствен облик и форма. Настоящият случай се върти около личността на госпожа Лайднър. Докато не узнаех точно каква жена е била госпожа Лайднър, аз нямаше да мога да стигна до отговора на въпроса защо е била убита тя и от кого. Затова тръгнах именно оттам — да разкрия характера на жертвата. Още един момент, интересен от психологическа гледна точка, привличаше вниманието ми — необяснимата тягостна атмосфера сред членовете на експедицията. Тя бе потвърдена от няколко души — някои от които даже чужди на тази къща — и аз реших да имам предвид това обстоятелство при моите по-нататъшни разследвания, независимо че не гледах на него като на отправна точка. По всеобщо мнение това напрежение в отношенията се дължеше на влиянието на госпожа Лайднър, но по причини, които ще изложа впоследствие, хипотезата не ми се виждаше много приемлива. Както споменах, още от началото аз се заех да изследвам личността на госпожа Лайднър, като използвах различни методи за тази цел. Анализирах реакциите, които тя бе предизвиквала у някои от обитателите на тази къща, напълно различни един от друг по характер и темперамент. Към това прибавете и собствените ми наблюдения, които, естествено, бяха сравнително ограничени. И все пак успях да установя някои факти. Госпожа Лайднър е имала обикновени вкусове, дори бих казал доста спартански. Не е била жена на лукса. От друга страна пък, е бродирала неща, отличаващи се с голяма красота и финес, което свидетелства за артистичен темперамент и взискателност. Книгите от малката й библиотека ми помогнаха да науча още нещо — била е интелигентна жена, а същевременно и, както си мисля, егоист по природа. Имаше опити да ми се внуши, че е била жена с подчертан интерес към мъжете — сиреч чувствена натура. Според мен обаче това не е вярно. На една етажерка в стаята й намерих следните книги: „Кои са били, гърците?“, „Увод в теорията на относителността“, „Животът на лейди Хестър Станхоуп“, „Завръщане в Матусал“, „Линда Кондон“, „Влак за Крю“. Имала е интерес към културата и съвременните науки — доказателство за определени интелектуални пристрастия. А романите „Линда Кондон“ и „Влак за Крю“ до известна степен показваха, че тя е симпатизирала на независимата жена — освободена от оковите на мъжа. Очевидно се е интересувала и от личността на лейди Хестър Станхоуп. „Линда Кондон“ е изискана изповед на една жена, влюбена в собствената си красота, а „Влак за Крю“ е задълбочено проучване на пламенна индивидуалистка. „Завръщане в Матусал“ разглежда по-скоро интелектуалната страна на живота, отколкото емоционалната. Започвах да разбирам покойната госпожа Лайднър. След това анализирах реакциите на тези, които бяха най-близките й хора, и образът й се очерта още по-точно в съзнанието ми. От изказванията на доктор Райли и някои други извадих заключение, че е била от онези жени, надарени от природата не само с изключителна красота, но и с фатална сила. Откъдето и да минат такива личности, те носят драми и катастрофи, които често пъти засягат други хора, но понякога и тях самите. И тогава се убедих, че тя е изпитвала изключителна любов към собствената си персона и че над всичко друго е поставяла удовлетворението от усещането си за власт. Където и да се е намирала, тя е желаела да бъде център на вселената. И всеки около нея — бил той мъж или жена — е трябвало да признае нейната мощ. С някои това не е било проблем. Например сестра Ледърън — благородна натура с романтично въображение, веднага е завладяна от нея и започва да й се възхищава безрезервно. Но госпожа Лайднър е упражнявала влиянието си и по друг начин — посредством страха. Веднъж постигнала лесен успех, тя е давала пълна свобода на по-мрачната страна от своята природа. Разберете ме добре — не става въпрос за съзнателна жестокост, а за едно абсолютно инстинктивно проявление, като това, когато котката си играе с мишката. А в съзнателните си дела тя се е показвала изключително добра и е правела всичко, за да бъде полезна на другите. Сега, разбира се, най-важният проблем, който стоеше за разрешаване, бяха анонимните писма. Кой ги бе писал и с какви намерения? Зададох си въпроса, да не би да ги е писала самата тя. За да отговорим на този въпрос, трябва да се върнем далеч в миналото — към времето на първия й брак. Всъщност оттам започва нашето истинско пътуване — пътуване в живота на госпожа Лайднър. Преди всичко не бива да забравяме, че Луиз Лайднър от миналото по същество е същата, която познавахте вие. Тогава тя е била млада, забележително красива, притежаваща онази вълшебна красота, която поразява душата и чувствата на един мъж така, както никоя друга материална прелест — а освен това вече е била и егоистка. Жени като нея по природа се бунтуват срещу брака. Мъжете може да ги привличат, но те желаят да принадлежат само на себе си. Те са като Красивата безпощадна дама от старата френска легенда. Обаче госпожа Лайднър се омъжила и струва ми се, че няма да се излъжем, ако заявим, че мъжът й навярно е бил човек с доста силен характер. Когато узнала, че той се занимава с шпионаж в полза на чужда държава, тя го издава на властите — така е казала на сестра Ледърън. Приемам, че решението й е имало емоционална основа. Нали е заявила на сестра Ледърън, че по това време била екзалтирана патриотка и това именно я е тласнало да предаде мъжа си? Но общоизвестен факт е, че всички ние сме склонни да търсим оправдания за делата си и тогава инстинктивно изтъкваме най-благородни мотиви. Може би самата тя тогава е вярвала, че действа от патриотизъм, а всъщност е била тласкана от неосъзнатото желание да се отърве от своя мъж. Тя е ненавиждала мъжкото доминиране, не е понасяла мисълта да принадлежи на някого и да играе второстепенна роля. За да добие отново свободата си, тя се възползва от своя патриотизъм. Обаче в дъното на душата й се загнездва угризение, което впоследствие ще влияе върху целия й живот. И така, стигаме до въпроса за писмата. Госпожа Лайднър е покорявала мъжете, но на няколко пъти самата тя е била привлечена от тях — обаче всеки път едно заплашително писмо я е предупреждавало и унищожавало надеждите й. Кой е пишел тези писма? Фредерик Боснър или брат му Уилям, или пък самата госпожа Лайднър? Всяка от тези хипотези изглежда вероятна. Ясно е, че тя е била от онези жени, способни да вдъхнат у един мъж всепоглъщаща страст, която може да прерасне в мания. Склонен съм да вярвам в съществуването на един Фредерик Боснър, за когото жена му Луиз е била над всичко друго. Тя го предава веднъж и той вече не смее да се яви повторно пред нея, но решава, че тя ще бъде само негова и на никого другиго. Би предпочел да я убие, отколкото да види, че принадлежи другиму. От друга страна, ако госпожа Лайднър е изпитвала такова отвращение към брака, допустимо е да си е служела с такова средство, за да излиза от трудни ситуации. Била е ловец, който, веднъж пипнал плячката си, не се интересува повече от нея. И тъй като самата тя е жадувала за драматични преживявания, измисля една изключително удобна драма — тази за възкръсналия съпруг, който не й позволява да се омъжи отново. Тази ситуация удовлетворява нейните най-съкровени инстинкти — превръща я в романтична фигура, в трагична героиня, като същевременно я спасява от брака. Това състояние на нещата продължавало доста години. При всяко предложение за женитба пристигало по едно заплашително писмо. Сега обаче навлизаме в един наистина интересен етап. На сцената се появява доктор Лайднър — и този път не пристига никакво писмо. Нищо не се противопоставя на желанието й да стане госпожа Лайднър. Такова писмо все пак пристига, но чак след женитбата. Веднага се питаме — защо? Нека да разгледаме трите хипотези една по една. Ако госпожа Лайднър е писала сама тези писма, проблемът се решава сам по себе си — тя наистина е желаела да се омъжи за доктор Лайднър и е постигнала целта си. Но тогава защо си е написала такова писмо след сключване на брака? Нима нейната любов към драматичното е била толкова непреодолима? И защо само две писма? След това не получава никакво писмо в течение на година и половина. Сега да пристъпим към втората хипотеза — ако авторът е бил Фредерик Боснър или брат му, защо заплашителното писмо ще пристигне след женитбата? Презумпцията е, че Фредерик Боснър е бил против брака на Луиз с Лайднър. Тогава защо не е попречил на този брак, както е постъпвал дотогава? И защо ще възобновява заплахите си, след като е допуснал тази женитба? Отговорът, макар и незадоволителен, може да е, че Боснър е бил възпрепятстван по някакъв начин да протестира по-рано — може да е бил в затвора, а може и в чужбина. Сега нека се позанимаем малко и с опита за задушаване с газ. Не съществува никакво основание да обвиняваме за това някое външно лице. Вероятните извършители биха могли да бъдат само господин и госпожа Лайднър. Но тъй като господин Лайднър няма очевидна причина да постъпва така, принудени сме да заключим, че жена му е подготвила и извършила това. Защо? Пак от любов към драматизма ли? След това двамата съпрузи заминават за чужбина и прекарват осемнадесет щастливи месеца, без никаква заплаха от смърт да помрачи живота им. Решават, че са успели да скрият следите си от своя враг, но подобно предположение е абсурдно, особено в случая със съпрузите Лайднър. По какъв начин би могъл да скрие следите си един ръководител на археологическа експедиция? Само едно обаждане до музея и Фредерик Боснър веднага е щял да получи точния адрес на учения. Даже ако материални затруднения не са му позволявали да ги проследи лично, нищо не би му попречило да продължи с изпращането на заплашителни писма. Според мен човек, обладан от такава мания, не би се спрял насред пътя. Ала за него се заговаря отново чак след две години. Тогава госпожа Лайднър става жертва на нови анонимни заплахи. Защо са били подновени писмата? Труден въпрос, чийто най-лесен отговор би бил този, че тя е била отегчена и е пожелала да направи живота си по-интересен. Само че този отговор не ме задоволява. Този начин за създаване на напрежение ми се стори твърде вулгарен и груб, за да подхожда на една фина и изискана жена като нея. Единственото, което можех да направя, беше да очаквам нови разкрития. Съществуваха три определени възможности — първо, писмата са дело на самата госпожа Лайднър; второ, писани са от Фредерик Боснър или от брат му; трето, в началото може да са били писани от госпожа Лайднър или първия й съпруг, но сегашните са фалшификати, сиреч били са писани от трето лице, което е знаело за предишните писма. Сега ще се занимаем с непосредственото обкръжение на жертвата. Каква реална възможност е имал всеки отделен член на експедицията да извърши това престъпление? Най-общо казано, престъплението е можело да бъде дело на всеки (що се отнася до възможностите), с изключение на трима души. Доктор Лайднър, според показанията на мнозина, не е напускал терасата. Господин Кари е бил дежурен на разкопките, а господин Колман е бил в Хасание. Но тези алибита, драги приятели, не са така безспорни, както изглеждат. Изключвам алибито на доктор Лайднър. Няма никакво съмнение, че той е бил на покрива и е слязъл оттам едва час и четвърт след убийството. Но дали господин Кари не е напускал разкопките? А господин Колман действително ли се е намирал в Хасание през времето, когато е било извършено убийството?